Ето това е истинският капан на живота: да имаш за какво да живееш – когато имаш за какво или за кого да живееш, всичко останало изглежда безжизнено, мъртво.
С Джеймс си лягаме първи. Пол е в кухнята и говори с майка ни за работния ù график през уикенда. С Джеймс не си казваме нищо, докато се преобличаме, не си казваме нищо и докато отиваме в банята и се връщаме в спалнята.
Лягам и той загася лампата. Очаквам, че ще си легне, но той застава в средата на стаята и мисли.
– Том?
– Да?
– Защо ме пита за вчера?
Сядам.
– Не знам. Изглеждаше малко… отвеян.
– Мислех че е странно… че питаш.
После тръгва към леглото си. Чувам как голямото му тяло потъва в матрака.
– Значи нищо не е било по-различно? – питам с надежда да каже нещо, нещо да се появи на повърхността на съзнанието му.
– Не, не се сещам. Беше доста смешно, когато Снайдър трябваше да си тръгне от тренировката, за да се учи с жена си как да диша по време на раждането, но май това беше единственото забележително събитие за деня. Просто… днес как ти се струвам? Пак ли изглеждам разсеян?
Истината е, че днес след закуската не му обърнах достатъчно внимание.
– Защо питаш?
– Няма причина. Просто не искам да изглежда, че нещо не е наред, при положение че всичко си е нормално.
– Изглеждаш ми съвсем добре – уверявам го.
– Добре – казва и се наглася за сън.
Искам да кажа още нещо, но не знам какви трябва да бъдат думите. Изпитвам такава нежност към тези късни разговори, когато хората са открити и по-склонни да бъдат себе си, макар и оголени и раними. Тогава думите сякаш придобиват форма и се носят из въздуха и ги виждаш дори когато в стаята няма светлина.
Спомням си онези дни, когато удрях джакпота с някое преспиване при приятел или когато съм делил стая с брат или сестра, които наистина харесвам. Такива разговори могат да ме подмамят да кажа всичко, което ми идва на ум, и дори съм казвал много, въпреки че е трябвало да задържам в себе си цяла вселена от тайни. Ала в тези редки случаи имах чувството, че съзнанието бавно избледнява и се предава на съня, а не че се сгромолясвам в него.
– Лека нощ – казвам на Джеймс, но за мен е сбогом. Напускам. Отивам си от това семейство.
Минали са два дни, но за мен е истински дар. И проклятие. И е само намек, съвсем таен и много кратък поглед към живота на обикновените хора – какво е да се будиш в същата стая всяка сутрин.
Сега трябва да забравя и да се сбогувам.
ден 6005
Някои хора се заблуждават, че психическите заболявания са въпрос на настроение и на личностни характеристики. Мислят си, че депресията е вид тъга, че обсесивно компулсивното разстройство означава просто да си напрегнат и трябва да се успокоиш, за да ти мине. Въобразяват си, че е болна душата, а не тялото. Че имаш избор. Че сам си направил този избор.
А аз знам колко погрешни са тези схващания.
Когато бях дете, не разбирах. Понякога се събуждах в нечие тяло и се чудех защо всичко е така приглушено и мрачно. Или обратното – понякога бях супер зареден с енергия, несъсредоточен, като радио, оставено на максимално висок звук, което само върти копчето и минава с бясна скорост от станция на станция, от песен към говор и пак към песен. Понеже нямах достъп до чувствата на тялото, смятах, че това са моите собствени чувства. С течение на времето започнах да разбирам, че те са част от тялото – като гласа, цвета на очите и косата. Да, самите чувства бяха аморфни, неразбираеми, но причината за тях беше въпрос на химия, на биология.
Трудно е да излезеш от такъв порочен кръг. Тялото работи срещу теб. Ето защо изпитваш толкова голямо отчаяние. А отчаянието само засилва липсата на равновесие. Нужна е огромна сила, за да живееш в този кръг. Но съм виждал тази сила. И то неведнъж.
Когато попадна в такова тяло, първо трябва да разбера каква е силата му и след това да се опитам да я надскоча, защото аз съм много по-неподготвен от истинския притежател на тялото.
Сега познавам признаците. Знам къде да търся лекарствата, кога да оставя тялото самò да се направлява и да си повтарям: Това не съм аз. Това е химия. Това е биология. Не е заради мен, не е и заради тези деца.
Съзнанието на Келси Кук е тъмно, мрачно място. Знам го още преди да отворя очи. Съзнанието ù е шумно. Думи и мисли се блъскат едни в други с кошмарен трясък. Собствените ми мисли се опитват да разберат шума, да го пробият, да достигнат до нея. Тялото ù обаче реагира с обилно изпотяване.
Опитвам се да остана спокоен, но тялото ми веднага минава в опозиция, опитва се да ме удави в изкривения си свят. Обикновено рано сутрин не е толкова зле. Но сега е зле. Вероятно е било зле през цялото време.