Под изкривените възприятия има копнеж за болка. Отварям очи и виждам белезите. Не само по тялото, макар че и там са много – косата удря като камшик по кожата, наранява я. Това е мрежата, която сам си изплел, за да уловиш в нея собствената си смърт. Цялата стая е в белези – виждам ги по стените, по пода. Човекът, който живее тук, отдавна не се интересува от нищо. Плакатите висят накъсани. Огледалото е пукнато. Дрехите са захвърлени на пода. Сенките са издължени. Книгите са разпилени по рафтовете, нападали са. Като начупени зъби, за които никой не се е грижил от години. По някое време трябва да е отворила писалка. Извадила е пълнителя и го е огънала – целите стени и тавана са в засъхнали мастилени петна.
Опитвам се да вляза в паметта ù и с ужас разбирам, че е стигнала дотук, без дори да ù е поставяна диагноза. Оставена е сама да се справя с кошмара, със собствени средства, а те отдавна са разбити.
Пет сутринта. Събуждам се без аларма. Събуждам се, защото мислите в главата ми са непоносимо шумни. И нито една не ми желае доброто.
Опитвам се да заспя, но тялото не ми позволява.
След два часа ставам.
Определят депресията като черно куче или черна мъгла. За Келси точната метафора е чернен облак. Обвила я е. Сляла се е с него. И няма изход навън. Това, което трябва да се опита да направи, е да го задържи дотук и да го превърне в черно куче. То винаги ще я преследва. Където и да отиде, каквото и да направи, то ще е зад нея. Винаги. Но поне ще е отделено от нея и тя ще го води, а не то нея.
Препъвам се към банята и пускам душа.
– Какво правиш? – крещи мъжки глас. – Нали се къпа снощи?
Не ми пука. Имам нужда да усетя как водата удря тялото ми. Имам нужда от живота във водата, за да започна деня.
Когато излизам от банята, баща ù ме чака в коридора.
– Обличай се – казва сърдито. Притискам кърпата към тялото си.
Обличам се, вземам учебниците си за училище. В раницата на Келси има дневник, но нямам време да го чета. Нямам време да си проверя и пощата. Макар да е в другата стая, усещам че той ме чака.
Сами са – тя и баща ù.
Разбирам, че Келси е излъгала баща си, че училищният автобус минава по нов път и вече се налага да я кара с колата. Истината е, че не иска да се окаже в капана на автобуса с всички други деца. Не че някой я тормози – дори и да беше така, тя нямаше да забележи, понеже е прекалено заета да се самонаказва. Проблемът е в тясното затворено пространство, от което не може да избяга, проблемът е в липсата на изход.
В колата на баща ù не е никак по-добре. Но поне трябва да си има работа с един човек. Дори когато се движи, тялото му излъчва нетърпение. Винаги са ме изумявали хора, които знаят, че нещо не е наред, но полагат усилия да не му обръщат внимание – вярват, че по този начин самò ще си иде. Стоят настрани от противопоставянето, но в крайна сметка винаги се пържат в ада на омразата.
Тя се нуждае от помощта ти, искам да му кажа, но не го правя, не е моя работа, най-вече защото не съм сигурен дали ще реагира по правилния начин. Така че Келси мълчи през цялото време. От начина, по който баща ù реагира на тишината, разбирам, че това се повтаря всяка сутрин.
Келси има достъп до интернет на телефона си, но се притеснявам някой да не го проследи, особено след издънката ми с Нейтън.
Минавам по коридора и влизам в час. Чакам възможност. Полагам големи усилия да избутам Келси през часовете. В секундата, в която се отпусна, тежестта пролазва под кожата ми и започва да я дърпа надолу. Би било лесно, ако можех да остана невидим. Ала вместо невидим се чувствам болезнено видим и напълно пренебрегнат. Децата говорят с нея, но сякаш са пред къща и говорят през стените. Има приятели, но приятели, с които може да убиеш време, а не да споделиш времето си. И един звяр, приел формата на инстинкт, който ù напомня колко безсмислено е всичко, което се случва.
Само съученичката ù, с която правят опити в лабораторията по физика, е по-ангажирана с Келси. Или поне така изглежда. Задачата им е да направят лост. Правил съм го и преди, така че не ми е трудно. Лена определено е изненадана от интереса и уменията на Келси. Разбирам, че съм прекрачил границата – Келси не е от хората, които се вълнуват от подобни занимания, но Лена ме насърчава. Когато правя крачка назад и се опитвам да покажа липса на интерес, тя ме насърчава да не се отказвам.
– Наистина си добра в това – казва. – Много по-добра от мен.
Докато нареждам приборите за опита, Лена ми разказва за някакви танци; пита ме дали имам планове за уикенда, тъй като вероятно ще отиде с родителите си до Анаполис. Струва ми се доста предпазлива и усещам, че очаква със загриженост отговора ми. Освен това знам, че при други обстоятелства Келси би прекратила разговора. Аз обаче я оставям да говори, искам гласът ù да застане срещу неизречените настоятелни мисли, които бълва моето разбито съзнание.