Няма.
Има само един – последният.
Ставам от люлката и се отдалечавам от парка, защото усещам, че родителите се страхуват от мен. Аз съм реалността, която искат да избегнат на всяка цена. И не само да избегнат, но и да вземат превантивни мерки. Не ме искат до децата си. Не ги виня. Сякаш всичко, до което се докосна, се превръща в беда.
Не знам какво да правя. Няма заплаха в настоящето. Мога да владея тялото, докато съм в него. За този кратък период няма да му позволя да се нарани. Но след шест дни няма да мога да помогна.
Знам, че не бива да се бъркам. Това е нейният живот, не моят. Не е честно да правя нещо, което би могло да попречи на избора ù. Не бива да вземам решения вместо нея. Честно казано, по-добре да не бях отварял дневника ù.
Ала вече го отворих. И прочетох.
Опитвам се да разбера дали Келси е искала помощ от някого, дали е викала за помощ. Работата обаче е там, че когато викаш за помощ, трябва някой да те чуе. Не, не откривам и миг в живота ù, когато да не била съвсем сама. Баща ù вижда това, което иска да види, и тя не желае да разрушава илюзиите му, като му представи голите факти. Майка ù е напуснала дома преди много години. Всички останали роднини са прекалено далеч и далечни. Приятелите са зад черния облак. Само защото Лена е мила с нея в час по физика, не означава, че трябва да я плаши и да сподели с нея намеренията си. Освен това Лена няма да знае какво да направи.
Стигам до празната къща на Келси. Тялото е потно и изтощено. Включвам компютъра ù. Всичко, което ми е нужно да знам, е там, в историята. Всички сайтове, в които е влизала, цялата информация, която е събрала. Всичко е там. На едно кликване разстояние. Всеки може да го види. Но… никой не гледа.
И аз, и тя имаме нужда да поговорим с някого.
Пиша на Рианън.
Трябва да говоря с теб. Наистина е спешно. Момичето, в чието тяло съм, иска да се самоубие. Това не е шега.
Давам ù домашния телефон на Келси с надеждата, че никой няма да го проследи и дори ако някой го проследи, може да се сметне, че е грешен.
Рианън се обажда след десет минути.
– Ало? – отговарям.
– Ти ли си? – пита тя.
– Да – забравих, че не знае как звучи гласът ми. – Аз съм.
– Получих имейла ти. Това е страшно.
– Нали?
– Как разбра?
Разказвам ù набързо за дневника на Келси.
– Горкото момиче. Какво ще правиш?
– Нямам представа.
– Не е ли редно да кажеш на някого?
– Не съм подготвен за такива случаи, Рианън. Наистина не знам.
Знам само, че имам нужда от нея, но се страхувам да го кажа. Иначе ще я изплаша.
– Къде си? – пита тя.
Казвам ù града.
– Не е далеч, ще стигна бързо. Сам ли си?
– Да. Баща ù се връща около седем.
– Дай ми адреса.
Давам го.
– Идвам – казва и затваря.
Няма защо да питам. Това означава много повече, отколкото самата тя проумява.
Дали да почистя стаята на Келси? Но какво ли ще се случи, ако се събуди в чиста и подредена стая, в която всичко е на мястото си. Дали ще я успокои? Дали ще ù помогне да разбере, че не е задължително животът ù да бъде хаос? Или ще погледне и ще го унищожи? Защото нейната химия и нейната биология ще я накарат да го направи.
На вратата се звъни. През последните десет минути лежах и гледах мастилените петна по тавана с надеждата да се прегрупират в някакъв отговор. Уви, знам че колкото и да чакам, отговорът няма да дойде.
Черният облак е толкова плътен, че дори от присъствието на Рианън не помръдва. Щастлив съм да я видя на вратата, но това щастие е повече като благодарност и временно отстъпление от мрака и почти няма общо с удоволствието.
Тя примигва и ме оглежда. Забравих, че не е свикнала с новия ми външен вид, не е свикнала с мен, не е свикнала да вижда различната опаковка всеки ден. Едно е да го приемаш теоретично, друго е да застанеш лице в лице със слабо, разтреперано момиче.
– Благодаря, че дойде – казвам.
Минава пет. Нямаме много време, бащата на Келси скоро ще се върне. Тръгваме към стаята на Келси. Рианън вижда дневника ù на леглото и го взема. Гледам и чакам. Тя чете.
– Това е много сериозно – заявява тя. – Минавало ми е… през ум, но не е същото.
Сяда на леглото, а аз сядам до нея.
– Трябва да я спреш – казва тя.
– Как да го направя? И имам ли право? Не трябва ли да реши сама? Това е нейно право.
– И какво? Ще я оставиш да умре? Защото не искаш да се намесваш?
Хващам я за ръката.
– Не сме сигурни, че крайният срок е действителен. Може би това е нейният начин да се отърве от мрачните си мисли? Да го напише, за да не го направи.
– Казваш го, но не вярваш, нали? Нямаше да ми се обадиш, ако вярваше в подобна вероятност,