После поглежда ръцете ни.
– Това е странно.
– Кое е странно?
Тя стиска ръката ми и я пуска.
– Това.
– Какво искаш да кажеш?
– Не е като онзи ден. Искам да кажа, че ръката е различа. Ти си различен.
– Не, не съм.
– Не можеш да твърдиш подобно нещо. Да, отвътре си същият човек, но и външността има значение.
– Ти изглеждаш същата, без значение през чии очи те гледам. И се чувствам по същия начин.
Така е, но отговорът ми няма връзка с мнението ù за външния вид.
– Никога ли не се намесваш в живота на хората? На тези, в чиито тела си за ден?
Клатя глава.
– Опитвам се да оставя живота такъв, какъвто съм го намерил.
– А Джъстин? Какво беше различното тогава?
– Ти.
Само една дума и тя най-сетне разбира. Само една дума и най-сетне вратата към необятното е отключена.
– В това няма никакъв смисъл – казва.
И единственият начин да ù покажа, че има смисъл, единственият начин да превърна тази необятност в реалност, е като я целуна. Като предишния път, но и не съвсем. Не е първата ни целувка, но е като първа целувка. Устните ми са различни до нейните, телата ни се напасват по различен начин. Обградени сме от необятното и от черния облак.
Не я целувам, защото искам. Не я целувам, защото имам нужда. Причината да я целуна е далеч по-значима от желанието и потребността. Сякаш тази целувка е основният градивен елемент на съществуването ни. Една молекула, която ще даде началото на цяла вселена. Ето защо тази целувка е по-важна и предхожда всяка първа целувка в историята на вселената. Иска ми се Келси да го почувства. И може би го чувства. Но не е достатъчно. Не е решение, но поне успявам да облекча бремето за минута.
Когато устните ни се отделят, Рианън не се усмихва. Няма и следа от закачливостта в предишните ни целувки.
– Това определено е странно – казва тя.
– Защо?
– Защото си момиче. Защото имам приятел. Защото говорим за самоубийството на друг човек.
– Това има ли значение в сърцето ти? В моето сърце тези неща нямат значение.
– Да, има.
– Кое точно има значение?
– Всичко, което изредих. Когато те целувам, не целувам теб. Ти си там някъде, вътре, но аз целувам обвивката. И сега, макар да те усещам в нея, усещам и цялата тази тъга. Целувам я и ми се плаче.
– Не съм искал да се почувстваш така.
– Знам, но това има в обвивката.
Тя става и се оглежда из стаята; търси следи от планираното самоубийство.
– Ако тя кървеше на улицата, ако беше наранена, какво би направил?
– Това е съвсем различно.
– Ако се канеше да убие друг?
– Бих я предал на полицията.
– А сега какво е различното?
– Животът е неин. Не е ничий друг.
– Но все пак става дума за убийство.
– Ако тя наистина иска да го направи, не мога да я спра.
Още докато го казвам, разбирам, че не е правилно.
– Добре – продължавам, преди Рианън да ме е поправила. – Може да ù се помогне, ако ù се създадат пречки. И да бъдат ангажирани други хора. Да бъде заведена на лекар. На такъв, който може да ù помогне.
– Точно това би направил, ако имаше рак или паднеше ранен на улицата.
Не ми ли стига, че чувам тези думи в съзнанието си? Защо трябва да ги чувам от устата на човек, в когото вярвам?
– На кого да кажа?
– На някой от психолозите в училище?
Поглеждам часовника.
– Училището вече е затворено. И не забравяй, че разполагам само с времето до полунощ.
– Коя е най-добрата ù приятелка?
Клатя глава.
– Приятел?
– Не.
– Гореща линия за хора, склонни към самоубийство?
– Ако се обадим, те ще дадат съвет, но не на нея, а на мен. Няма как да сме сигурни, че утре изобщо ще помни нещо. Още по-малко можем да се надяваме, че ще има ефект. Повярвай ми, мислих за тези възможности.
– Остава да кажеш на баща ù, нали?
– Мисля, че мислено той е напуснал дома преди доста време.
– Е, сега ще трябва да го накараш да се върне.
От нейните устни звучи толкова лесно. Но и двамата знаем, че не е.
– Какво да му кажа?
– Татко, искам да се самоубия. Просто му кажи направо.
– И ако ме попита защо?
– Кажи му, че не знаеш защо. Не се обвързвай с нищо. Тя ще трябва да му обясни още щом отвори очи.
– Измислила си го, преди да дойдеш, нали?
– Да, шофирането беше доста напрегнато.
– А ако не ù повярва?
– Грабваш ключовете от колата му и бягаш към първата болница. Вземи дневника със себе си.
Докато я слушам как говори, започвам да намирам смисъл. Рианън сяда на леглото,
– Ела тук – казва.
Не се целуваме. Тя прегръща слабото ми, изтощено тяло.
– Не знам дали ще мога да се справя – прошепвам.
– Можеш, разбира се, че можеш.