Когато бащата на Келси се връща, съм сам в стаята ù. Чувам как мята ключовете на масата и вади нещо от хладилника. Чувам как върви към спалнята си. После излиза. Не казва нищо. Не знам дали осъзнава, че съм тук.
Минават пет минути. Десет. След малко извиква:
– Вечеря!
Не се долавя никакво движение из кухнята, затова не се изненадвам, че на масата ме чака кутия от KFC. Той вече яде едно бутче.
Представям си всяка една вечер в този дом. Той взема храната си и сяда пред телевизора. Тя взема своята порция и се прибира в стаята си. И това е.
Но тази вечер е различна. Тази вечер тя казва:
– Искам да се самоубия.
В началото мисля, че не ме е чул.
– Знам, че не искаш да го чуеш, но това е истината – продължавам.
Отпуска ръка до тялото си. Все още държи бутчето.
– Какво каза? – пита.
– Искам да умра.
– Хайде стига. Сериозно ли?
Ако бях Келси, бих побягнала от стаята. Отвратена. Щях да се откажа.
– Трябва да потърсиш помощ. Мисля за това от доста време.
Слагам дневника пред него на масата и го подбутвам напред.
Това може да е най-голямото предателство спрямо Келси. Чувствам се ужасно, но после чувам гласа на Рианън, който ме уверява, че това е правилното решение.
Бащата на Келси оставя бутчето и взема дневника. Започва да чете. Опитвам се да разчета изражението му. Не, той изобщо не иска да знае. Мрази самата мисъл, че това се случва, че може да се случи.
Но не мрази нея.
Колкото и да му е противно това, което чете, продължава – именно защото не я мрази.
– Келси… – гласът му е сподавен.
Иска ми се Келси да види как новината го смазва. Изразът на лицето му. Пропадането. Прекършването на живота му. Защото точно в този миг би разбрала, макар и за кратко: въпреки че светът няма никакво значение за нея, тя има значение за света.
– Това не е само… ами… фаза? – пита баща ù.
Клатя глава. Тъп въпрос, но няма да му го натяквам.
– Какво ще правим?
Ето, хванах го, ангажирах го.
– Трябва ми помощ – казвам. – Утре сутрин трябва да намерим специалист, който работи в събота. Той ще ни каже какво да правим. Вероятно имам нужда от лекарства. Определено трябва да говоря с лекар. От толкова време живея с тази мисъл.
– Но… защо не ми каза?
А ти защо не разбра?, искам да го питам, но мълча. Знам, че сам ще си зададе този въпрос.
– Няма значение. Сега трябва да се съсредоточим върху настоящето. Моля за помощ. Трябва да намериш помощ.
– Сигурна ли си, че може да чакаме до сутринта?
– Няма да направя нищо тази вечер, но утре трябва да ме наблюдаваш. Да ме накараш да отида насила дори, ако променя решението си. А аз най-вероятно ще го променя. Може и да се преструвам, че този разговор не се е състоял. Задръж дневника. Това е истината. Ако ти се противопоставям, противопоставяй ми се и ти. Извикай линейка.
– Линейка?
– Сериозно е, много е сериозно, татко.
С последната дума го връщам у дома, при нея. Мисля, че Келси не казва думата „татко“ много често.
Той плаче. Седим и се гледаме.
– Хапни малко.
Вземам малко пиле от кутията и го занасям в стаята си. Казах всичко, което исках. Келси ще трябва да му каже останалото.
Чувам как баща ù крачи из къщата, после говори с някого по телефона. Надявам се да е някой, който може да им помогне, както Рианън помогна на мен.
Чувам как спира пред вратата. Страхува се да влезе, но се ослушва. Раздвижвам се в леглото, за да разбере, да се успокои, че все още съм будна.
Жива.
Заспивам с тихите звуци на тревогата му.
ден 6006
Телефонът звъни.
Пресягам се и мисля, че е Рианън. Въпреки че не може да е тя.
Поглеждам името на екрана. Остин.
Приятелят ми. Отговарям.
– Ало?
– Хуго, събуждане по телефона за девет. Ще бъда при теб след час. Отивай да се напудриш.
– Както кажеш – мърморя.
Трябва да свърша доста работа за един час.
Първо да стана, да се изкъпя и да се облека. В кухнята чувам как родителите ми говорят на език, който не разбирам. Говорят, меко казано. Крещят. Май е на испански, но не е. Португалски, предполагам.
Чуждите езици ме побъркват. И винаги ме изненадват. Имам известни познания по няколко езика, но не мога толкова бързо да вляза в паметта, за да говоря и да се преструвам, че всичко е нормално.
Всъщност родителите на Хуго са от Бразилия, но това не ми помага да разбера какво ми казват. Ето защо избягвам да влизам в кухнята.
Остин трябва да дойде да вземе Хуго, за да отидат на гей парад в Анаполис. Двама от техните приятели – Уилям и Николас – идват с тях. Запечатано е в съзнанието на Хуго и е отбелязано на календара му.