За щастие, Хуго има лаптоп в стаята си. Няма как, ще го ползвам, понеже днес не сме на училище. Ще рискувам да проверя. Отварям бързо имейла си и намирам писмо от Рианън, което е пратила само преди десет минути.
А,
Надявам се всичко да е минало добре. Обадих се в дома ù преди минутка и нямаше никого. Мислиш ли че са отишли да търсят помощ? Опитвам се да го приема като добър знак.
Пращам ти линк, който трябва да видиш. Нещата са извън контрол.
Къде си днес?
Р.
Отварям линка и се оказвам в сайта на голям вестник от Балтимор. Заглавието е огромно и стряскащо.
ДЯВОЛЪТ Е СРЕД НАС!
Историята на Нейтън. И не само тя. Този път още шестима души твърдят, че са били обсебвани от дявола. За мое облекчение, не познавам нито един от тях. Освен това всички са по-възрастни и казват, че са били обладавани за много по-дълго време от един ден. Репортерката е трябвало да се държи малко по-професионално при такива случаи, но тя им вярва и е захапала историята като куче кокал. Освен това я свързва с други истории за обсебване на тялото от демони и с това обяснява присъдите на осъдени на смърт криминални престъпници, които са дали показания, че по време на престъплението са били обсебени от дявола. Намесва и политици, хванати в компрометиращи ситуации, които също твърдят, че нещо много странно се е случвало с тях, докато са вършели деянията си. Всичко звучи много убедително. И удобно.
Пиша името на Нейтън в търсачката и намирам още материали. Историята се разраства.
Във всяка статия обаче винаги и неотменно се цитира един човек, който повтаря едно и също:
„За мен няма съмнение, че това са случаи на обсебване от демони“, казва преподобният Андерсън Пули, който съветва Нейтън Долдри по въпроса.
„Това са типични примери, като по учебник по демонология. Дяволът е предсказуем.“
„Тези случаи не са изненада за никого. Нашето общество остави вратата отворена за злото. Защо дяволът да не влезе през нея?“
Хората вярват. Статиите и коментарите са от хора, които във всичко виждат намесата на дявола. И макар че съзнанието ми казва да затворя компютъра, аз пиша кратък имейл на Нейтън.
Аз не съм дявол.
Изпращам го, но не се чувствам по-добре.
Пускам имейл на Рианън, в който ù разказвам какво е станало по време на разговора ми с бащата на Келси. Казвам ù също, че днес целия ден ще съм в Анаполис. Описвам каква тениска нося и как изглеждам.
Някой надува клаксон, виждам кола. Трябва да е Остин. Изтичвам покрай кухнята и казвам довиждане на родителите на Хуго.
Момчето на предната седалка (Уилям) сяда на задната при другото момче (Николас), за да мога да седна до приятеля си, който ме оглежда и казва:
– Облякъл си това за парада?
Шегува се. Така мисля.
През целия път всички в колата говорят, но не мога да участвам в разговора както трябва. Съзнанието ми е на друго място. Не биваше да изпращам имейл на Нейтън. Един ред, с който признавам толкова много.
В мига, в който влизаме в Анаполис, Остин вече е в свои води.
– Нали е забавно? – пита през три минути.
Уилям, Николас и аз кимаме и се съгласяваме. Истината е, че този парад не е кой знае какво. Имаш чувството, че за един ден цялата армия и морската пехота са станали гейове и лесбийки и някакви хора, облечени с каквото са намерили в последната секунда, са дошли да празнуват и да ги поздравят за забележителната промяна.
Времето е слънчево, но хладно, което допринася за общото добро настроение. Остин обича да ме държи за ръка и да вървим, сякаш минаваме по Жълтата тухлена пътека от Магьосникът от Оз.
При други обстоятелства бих бил щастлив. Остин има право да се наслади на този ден. Не е виновен, че съм толкова разсеян. През цялото време се оглеждам за Рианън. Не мога да се владея. От време на време Остин ме хваща, че се оглеждам, и пита:
– Видя някой познат ли?
– Не – отговарям съвсем честно.
Не е тук. Не е успяла да дойде. И се чувствам такъв глупак, че си позволих да се надявам. Не може да зарязва целия си живот всеки път, когато аз съм свободен или на разположение. Нейният ден не е по-малко важен от моя.
Стигаме до място, на което няколко души протестират срещу парада. Това не го разбирам. Все едно да протестираш, че някои хора се раждат червенокоси. Ако съдя по личния си опит, желанието си е желание. Любовта е любов. Никога не съм се влюбвал в пола на човека. Влюбвал съм с е индивидуалността му. Знам, че за нормалните хора това е трудно, но не разбирам защо, при положение че нещата са очевидни.
Спомням си колебанието на Рианън да ме целуне, когато бях момиче. Спомням си и колко кратка беше целувката. Надявам се това да не е била основната причина. Надявам се да се е дължало на напрежението и проблема, пред който бяхме изправени.