Забелязвам един от плакатите на протестиращите.
Хомосексуалността е дело на дявола
И пак се замислям как хората използват дявола като оправдание и обяснение за нещата, от които се страхуват. Причинноследствената връзка е обърната на следственопричинна. Дяволът не кара никого да прави каквото и да е. Хората просто правят лоши неща, обвиняват го и се оправдават с него.
Не се изненадвам, когато Остин спира, за да ме целуне пред протестиращите. Опитвам се да изпълнявам желанията му. Философски погледнато, аз съм на негова страна, като човек съм на негова страна, но не мога да вложа сърцето си в тази целувка. Не мога да излъчвам напрежение и страст, каквито не изпитвам.
Той забелязва. Не казва нищо, но забелязва.
Искам да проверя имейла си на телефона на Хуго, но Остин не ме изпуска от очи. Когато Уилям и Николас тръгват да си вземат нещо за ядене, Остин казва, че няма да отидем с тях и ще си гледаме нашите забавления.
Предполагам, че ще отидем да хапнем някъде сами, но той ме вкарва в някакъв магазин и един час мери дрехи, а аз седя пред пробната и давам мнение за всеки тоалет. По едно време той ме дръпва в кабинката, за да открадне някоя и друга целувка. Изпълнявам, но си мисля, че ако продължаваме да седим тук, Рианън няма да ме открие.
Докато Остин се чуди дали тесните джинси са достатъчно тесни, се питам какво ли прави Келси. Дали е тръгнала с баща си да търсят помощ, или отказва и отрича да го е молила за това? Представям си Том и Джеймс в стаята им – играят компютърни игри и нямат никаква представа, че тази седмица нещо се е случило с тях. Мисля за Роджър Уилсън, който по-късно днес ще приготви дрехите си за църква.
– Какво ще кажеш? – пита Остин.
– Страхотни са.
– Дори не ги погледна!
Не мога да споря. Прав е, не го погледнах. Оглеждам го и обръщам сериозно внимание.
– Харесва ми.
– Е, аз пък не ги харесвам – сопва се той, нацупен и се връща в пробната.
Не съм добър гост в живота на Хуго. Влизам в паметта му и разбирам, че са станали приятели на това празненство преди година, точно този уикенд. В началото са били само приятели, но са се страхували да говорят за чувствата си. Опасявали са се да не развалят приятелството си с по-дълбока обвързаност и вместо да постигнат нещо по-добро за себе си, положението е станало крайно неловко и нетърпимо. Един ден минали покрай млада двойка – мъжете се държали за ръцете и Остин заявил:
– Така може да изглеждаме ние след десет години.
– Или след десет месеца – добавил Хуго.
– Или десет дни – казал Остин.
– Или десет минути.
– Или десет секунди.
Преброили заедно до десет и се хванали за ръцете. Така вървели целия ден.
Това е било началото.
Хуго би си спомнил.
Аз обаче не направих каквото и да било.
Остин усеща, че нещо се е променило. Излиза от пробната, но не носи дрехи. Поглежда ме и казва:
– Да се махаме. Не искам да водим този разговор точно тук.
Повежда ме към морето, далече от празника, парада и тълпите. Намира една по-самотна пейка. Вървя след него. Сядаме.
– Цял ден си някак далече от мен – започва той. – Не чуваш и дума, когато ти говоря, оглеждаш се за някого другиго, когато те целувам, сякаш целувам парче дъска. И точно днес от всички възможни дни. Каза ми, че ще дадеш шанс на връзката ни. Че се отърсваш от онова, което те притеснява през последните две седмици. Убеден съм, че няма друг в живота ти. Така поне ми каза. Но може да не съм чул добре. Бях готов да направя всичко, да застана на главата си. Но не мога да го направя и в същото време да вървя, Хуго. Не мога да стоя на главата си и да водя този разговор. Честно казано, мисля, че не съм чак толкова гъвкав.
– Съжалявам, Остин – казвам.
– Обичаш ли ме изобщо?
Нямам представа дали Хуго го обича, или не. Ако се опитам да разбера, вероятно ще попадна на мигове, когато го е обичал и когато не го е обичал, но не мога да отговоря на въпроса му, защото не знам каква е истината. Попадам в капан.
– Чувствата ми не са се променили – казвам. – Просто днес не съм на себе си. И няма нищо общо с теб.
Остин се смее.
– Нашата годишнина няма нищо общо с мен?
– Не, не съм казал подобно нещо. Исках да кажа, че настроението ми е скапано.
Сега Остин клати глава.
– Не мога да продължавам така, Хуго. Знаеш, че не мога.
– Късаш ли с мен? – питам с истински, неподправен ужас. Не мога да повярвам, че причиних това на Хуго. Не само на него, а и на двамата!
Остин усеща страха ми, поглежда ме и може би вижда нещо, което си заслужава да се съхрани.