– Защо не?
– Защото е прекалено. В момента си едно съвършено същество. Не мога да си представя да бъда с някого като… теб – такъв, какъвто си в момента.
– Не гледай нея, гледай мен.
– Не мога да видя под опаковката. Това е. Освен това не забравяй Джъстин. Трябва да мисля за него.
– Не, не трябва.
– Ти не знаеш. Не разбираш. Колко часа беше в него? Искам да кажа, колко часа си бил в него буден? Четиринадесет, петнадесет? Наистина ли мислиш, че за толкова кратко време можеш да опознаеш човек като Джъстин. Или човек като мен?
– Харесваш го, защото той е едно изгубено момче. Повярвай ми, знам за какво говоря. Виждал съм го и преди. А знаеш ли какво се случва с момичета, които обичат изгубени момчета? Самите те се изгубват. Неизбежно е.
– Ти не ме познаваш.
– Но знам как са устроени хората. Познавам го. Не му пука за теб така, както на теб ти пука за него, чувствата му към теб са неизмеримо нищожни спрямо твоите чувства към него и спрямо моите чувства към теб.
– Престани. Просто млъкни.
Но не мога.
– Какво, мислиш, ще се случи, ако ме види в това тяло? Искаш ли да излезем тримата? Колко внимание, според теб, ще ти обърне? Защото на него не му дреме коя си и каква си. Освен това мисля, че си хиляди пъти по-привлекателна от Ашли. И наистина ли вярваш, че не би посегнал да ме докосне в това тяло, ако има възможност.
– Не е такъв.
– Сигурна ли си? Наистина ли си сигурна?
– Добре, да му се обадим тогава – въздъхва тя.
Въпреки възражението ми, тя веднага вади телефона си и му звъни. Казва му, че една нейна приятелка е за един ден в града и иска да го запознае с нея. Предлага му да се видим за вечеря. Той се съгласява, но чак след като Рианън споменава, че тя ще плати сметката.
– Сега доволен ли си? – пита, след като затваря телефона.
– Не знам.
– И аз не знам.
– Кога трябва да се видим с него?
– В шест.
– Добре. А дотогава искам да ти разкажа всичко и ти да ми разкажеш всичко в замяна на моето откровение.
Толкова е лесно, когато говорим за реални неща. Няма нужда да си припомняме какъв е смисълът, защото ние сме в смисъла на нещата. Тя ме пита кога за пръв път съм разбрал истината за себе си.
– Вероятно съм бил на четири или пет. Разбира се, знаех, че се будя в различно тяло всеки ден и че всеки ден имам различни мама и татко. И бабите, и дядовците, и лелите, и детегледачките бяха различни. Винаги имаше кой да се грижи за мен. Тогава мислех, че просто така е устроен светът – нов живот всеки ден. Ако обърквах имената, адреса, мястото, правилата за хранене и други дребни неща, хората ме поправяха и никога не настъпваше кой знае какъв смут. Отдаваха го на факта, че съм малък. Не мислех за себе си като за момиче или момче. Никога не съм го правил. Мислех, че един ден съм момче, един ден момиче – като различен тоалет. Но това, което ме обърка и ме накара да се замисля, беше представата за „утре“. Защото на един етап от детството си забелязах, че хората говорят за „утре“, за нещата, които ще правят утре. Заедно. Опитвах се да споря, да оборвам мнението им, но те само ме поглеждаха странно. За всеки човек имаше утре, след този ден следваше друг и през този следващ ден тези хора пак щяха да бъдат заедно. Но не и аз. Казвах: „Но вие няма да сте заедно утре. Утре няма да ви има.“, а те ми казваха: „Разбира се, че ще ни има. Разбира се, че ще сме до теб и утре.“. Но когато се събуждах, тях ги нямаше. И новите ми родители се чудеха защо съм толкова разстроен. Тогава разбрах, че има само два варианта: или всички останали не са наред, или аз не съм нормален. Защото или хората се заблуждаваха, че утре ще бъдат до мен, че ще ги има, или аз бях единственият, който си отиваше от тях.
– Опита ли се да се задържиш на едно място – пита Рианън.
– Сигурен съм, че съм се опитвал, но вече не помня. Помня, че плачех и протестирах. Казах ти го. За останалите подробности обаче нямам кой знае колко спомени. Не знам дали човек си спомня доста неща от времето, когато е бил на пет.
– Не, не си спомня. Аз например си спомням как майка ми и сестра ми ме заведоха да ми купят нови обувки за детската градина. Спомням си как ми обясняваха, че зелената светлина на светофара означава, че мога да прекося улицата, а червената – че трябва да изчакам. Спомням си, че оцветявахме светофара и учителката ни беше малко объркана, когато трябваше да ни обясни какво да правим, когато светофарът светне жълто. Май ни каза, че жълтото означава същото като червеното.
– Бързо научих буквите – отбелязвам. – Спомням си колко учудени бяха учителите, когато ги казвах в час, и сега си представям колко по-изумени са били на другия ден, когато детето, в чието тяло съм бил, като по чудо ги е забравило.