– Едва ли едно петгодишно дете би обърнало внимание на деня, през който е показало забележителни знания, а мистериозно ги е забравило на другия ден.
– Вероятно е така. Не знам.
– Често питам Джъстин за деня, в който ти беше в него. Странно колко ясни са спомените му. Помни всички факти. Не отрича, че сме били на плажа, но мисля, че не помни точно какво е станало. Сякаш спомените му не са истински.
– С Джеймс, близнака, беше същото. Не забеляза нищо странно, не усещаше промяна, но когато го попитах дали помни с кого е пил кафе, очевидно беше забравил за теб. Поменеше, че е ходил в „Старбъкс“, но това не беше най-съществената част от деня.
– Може би помнят онова, което ти искаш да запомнят?
– Мислил съм по въпроса. Иска ми се да знам със сигурност дали е така.
Минаваме покрай едно дърво и плъзваме пръсти по дънера му.
– Влюбвал ли си се някога?
– Не знам какво наричаш любов. Но съм харесвал. Разбира се. Имало е дни, когато наистина не съм искал да си тръгна. Дори се опитвах да намеря един-двама, но нищо не излезе. Най-силно и може би най-близо до любов беше това, което изживях с онова момче – Бренън.
– Разкажи ми.
– Беше преди около година. Работех в едно кино, а той беше на гости при братовчедите си. Когато излезе да си вземе пуканки, пофлиртувахме. И усетих онази искрица. Киното беше малко. Само с един салон. Докато филмът вървеше, нямах кой знае колко работа. Мисля, че той пропусна цялата втора част на филма, защото излезе да си говорим. Накрая му разказах какво става във филма, за да може да каже, ако го попитат къде е бил. Преди да се разделим, ме попита за имейла ми и аз си направих имейл.
– Както направи с мен?
– Точно така, както направих с теб. Той ми писа още същата вечер и на другия ден си тръгна за Мейн. Беше идеалният вариант, защото можехме да поддържаме връзка чрез имейли или някъде в интернет. Направих си профил. Понеже бях с униформа и носех значка с името си, използвах първото име, но фамилното смених. Наложи се да ползвам снимки на момчето, в чието тяло бях този ден. Мисля, че се казваше Ян.
– О! Значи си бил момче?
– Да. Има ли значение?
– Не. Предполагам, че няма никакво значение.
Знам обаче, че за Рианън има значение. Може би не много съществено, но все пак има. И сега отново тя трябва да се нагоди към начина ми на мислене.
– Пишехме си всеки ден. Дори си говорехме онлайн. Не можех да му кажа истината. Пишех му от най-различни места, но изпитвах прекрасното усещане, че някъде там има нещо мое, нещо неизменно. Съвсем ново чувство за мен. Проблемът беше, че той искаше повече, много повече от размяна на имейли. Искаше снимки, скайп. След месец каза, че ще дойде пак. Леля му и чичо му го поканили. Лятото наближаваше и тогава щял да остане за по-дълго.
– О!
– Да. О! Не успях да измисля вариант. Опитвах да заобиколя темата, но той забеляза и стана по-настоятелен. Всичките ни разговори се въртяха около нас двамата. Когато се опитвах да отклоня темата, той се вкопчваше още повече. Ето защо се наложи да сложа край. Защото за нас нямаше да има утре.
– Защо не му каза истината?
– Защото мислех, че няма да я понесе. Защото не му вярвах достатъчно… може би.
– И прекрати?
– Казах му, че съм срещнал друг. Взех снимки от профила на тялото, в което бях този ден, смених статута на фалшивия си профил на „влюбен“. Бренън никога не ми проговори.
– Горкото момче.
– Да, знам, че е ужасно. От този ден си обещах да не се забърквам във виртуални връзки, колкото и безпроблемни да изглеждат. Защото какъв е смисълът да поддържаш нещо виртуално, ако в крайна сметка нямаш намерение да го направиш реално? А аз не можех за нищо на света да дам каквото и да е реално на когото и да било. Можех да дам само една огромна заблуда.
– Да се правиш, че си гаджето на някое момиче – отбелязва Рианън.
– Да, но трябва да разбереш, че ти беше изключение от правилото. И не искам да те мамя, не искам тази връзка да е изградена върху заблуда. Ето защо ти си първият човек, на когото казвам истината.
– Странно. За теб е толкова необичайно, че си измамил човек един-единствен път в живота си и че си казал истината поне веднъж, но мога да се обзаложа, че има ужасно много хора, които не казват истината нито веднъж, а всяка сутрин се събуждат в едно и също тяло, в един и същи дом.
– Защо? Какво не ми казваш?
Рианън ме поглежда в очите.
– Не ти казвам нещо, да, и има причина да крия. Това, че ти ми имаш доверие, не означава, че аз трябва непременно да ти се доверя. Взаимното доверие не е това, което си представяш. Не става така.