Започвам с номера под масата и този път той не отмества крака си.
– Здрасти – казвам.
– Здрасти – отговаря Джъстин и ми се усмихва.
– Какво ще правиш после? – питам.
– След вечеря?
– Да, след вечеря.
– Не знам.
– Може да отидем някъде заедно – предлагам.
– Да, може.
– Само ние двамата.
Чак сега разбира за какво става дума. Докосвам ръката му.
– Мисля, че ще е много забавно.
Ще ми се да разчита на мен, да се поддаде на това, което иска от мен. Да направи крачката, само да каже „да“. Това е всичко.
Той се оглежда да види дали Рианън не е наблизо и дали някой ни гледа.
– Страхотно!
– Не се притеснявай за нищо. Наистина ми харесваш.
Той се обляга назад и клати глава:
– Ами… не.
Бях прекалено настоятелен. Не трябваше да го притискам.
– Защо не? – питам.
Той ме поглежда, сякаш съм пълен идиот.
– Защо не? Как така защо не? Ами Рианън? Иисусе!
Опитвам се да измисля отговор, но не мога. И вече няма смисъл, защото Рианън се връща на масата.
– Не, не искам това да продължава – заявява тя. – Престани.
Какъвто е глупак, той веднага си мисли, че Рианън говори на него.
– Не съм направил нищо – протестира сърдито и издърпва краката си назад. – Тая твоя приятелка нещо откачи.
– Не искам това да продължава – повтаря тя.
– Няма проблем. Съжалявам.
– И трябва да съжаляваш! – крещи Джъстин. – Не знам как ги правите тези неща в Калифорния, но тук не се постъпва така – казва и се изправя. Забелязвам ерекцията му – все пак съм успял да му въздействам, но не мога да посоча доказателството, нали?
– Тръгвам – и сякаш, за да покаже нещо на себе си и на нея, Джъстин я целува пред мен. – Благодаря, скъпа. Ще се видим утре.
Не си прави труда да ми каже довиждане. С Рианън сядаме.
– Съжалявам – казвам пак.
– Не, вината е моя. Трябваше да съм наясно, че…
Сега по правило следва: „Нали ти казах!“… и ето:
– Нали ти казах, че не можеш да разбереш. Ти не можеш да ни разбереш – заявява тя.
Опитвам се да платя, но тя не ми позволява.
– Парите не са твои.
От думите ù ме боли почти толкова силно, колкото от всичко, което се случи тази вечер.
Знам, че иска да си ида, да ме няма. Че иска да ме закара до вкъщи и да хукне при Джъстин, да му се извини и да оправят отношенията си.
ден 6008
Събуждам се и веднага включвам компютъра. Нямам имейл от Рианън. Пращам ù още едно извинение. Благодаря ù още веднъж за деня, който прекара с мен.
Понякога, когато натиснеш „изпрати“, си мислиш, че съобщението отива право в сърцето на човека, на когото пишеш. Понякога обаче имаш чувството, че думите пропадат в бездънен кладенец. Ще ми се да е първото, но знам, че е второто.
Ровя из интернет, за да видя има ли нещо ново. Виждам, че Остин и Хуго са все още заедно, ако се съди по отношенията им. Това е добър знак.
Страницата на Лесли е отключена само за приятели. Ето доказателство, че мога да спася нещо и че друго е възможно да бъде спасено. Трябва да си напомням, че не всичко е лошо.
И после идват новините от Нейтън. Историята се раздухва. Преподобният Пули събира нови доказателства, а новинарските сайтове публикуват всичко. Дори вестник Аниън се е захванал със случая: УИЛЯМ КАРЛОС УИЛЯМС ДО ПРЕПОДОБНИЯ ПУЛИ: ДЯВОЛЪТ МЕ НАКАРА ДА ИЗЯМ СЛИВАТА.
Щом умните хора се подиграват с тази история, не особено умните със сигурност вярват.
Какво да направя? Нейтън иска доказателство, но не съм сигурен, че мога да му го дам. Освен думата си, а какво доказателство е тя?
Днес съм момче. Казва се Ар Джей. Имам диабет, така че върху личните ми притеснения се стоварват още. Бил съм с диабет няколко пъти. Първият път беше истинско изтезание. Не защото диабетът не може да се овладее, а защото трябваше да разчитам на спомените на тялото си, за да знам от какво да се пазя и как да се справя. В крайна сметка казах на майка си, че не се чувствам добре, а тя взе че остана у дома да се грижи за мен.
Сега обаче мисля, че мога да се справя, но съм крайно внимателен какво ще ми подскаже тялото. Съсредоточавам се повече от обичайно.
Ар Джей е доста особено момче. Има много мании, които вероятно вече не му се струват необичайни. Той е страстен спортист – играе бейзбол, но истинската му любов в баскетболът. Главата му е пълна със статистики, факти и цифри, подредени в хиляди различни комбинации и сравнителни таблици. Стаята му е нещо като храм на „Бийтълс“ и по всичко личи, че Джордж Харисън е любимецът му. Не е трудно да реша какво да облека, защото гардеробът му е натъпкан със сини джинси и различни цветове еднакви като модел ризи. Сдобил се е с повече бейзболни шапки, отколкото имат дори професионалистите, но предполагам, че не му позволяват да ги носи в училище.