До голяма степен за мен е облекчение, че той е момче, което няма нищо против да се вози в училищния автобус, има приятели, които го чакат да се качи; няма кой знае какви проблеми, освен че е закусил, но е все още гладен.
Обикновен ден, опитвам да се потопя в него, да се отпусна.
Но между третия и четвъртия час обстоятелствата ме засмукват отново. Защото в коридора, точно пред мен, е Нейтън Долдри.
В началото си мисля, че греша. Много момчета приличат на Нейтън. После обаче забелязвам как се отнасят другите деца към него. Сякаш е ходещо посмешище. Опитва се да не забелязва присмеха им и грубите подхвърляния, но не може да прикрие неудобството си.
Заслужил си го е. Защо му трябваше да казва? Можеше просто да забрави.
Аз съм виновен. Аз му причиних това.
Влизам в паметта на Ар Джей и разбирам, че в началното училище с Нейтън са били добри приятели и все още си приказват от време на време. Ето защо не му се струва странно, че го поздравявам, когато минава покрай мен.
На обяд сядам с приятелите си. Някой ме пита за мача и аз отговарям, но се налага да влизам в паметта на Ар Джей по време на целия разговор.
Забелязвам, че Нейтън се храни съвсем сам. Не си спомням дали е бил недружелюбен. Ар Джей го намира малко скучен, но сега Нейтън няма нито един приятел.
– Ще отида да поговоря с Нейтън – казвам на приятелите си.
– Сериозно ли говориш? Как ми е писнало от тоя! – недоволства един от тях.
– Чух, че е започнал да се появява по телевизията – намесва се друг. – Сякаш дяволът е нямал какво да прави в събота вечер и единственото му развлечение е било да изкара едно субару на разходка.
– Да, сериозно – отговарям.
Вземам таблата си, преди разговорът да се е развихрил, та да ме накара да се откажа. Казвам на момчетата, че ще се видим по-късно.
Нейтън забелязва, че приближавам, но е истински изненадан, когато сядам при него.
– Имаш ли против да седна?
– Не. Нямам нищо против.
Не знам какво правя. Спомням си последния му имейл – ДОКАЖИ ГО, и почти очаквам, че същите думи ще светят като прожектор в очите му и ще ме поставят пред огромно предизвикателство.
Аз съм доказателството. И съм пред него.
Той обаче не го знае.
– Как си? – питам и вземам един пържен картоф. Опитвам се да се държа така, сякаш това е един обикновен разговор между стари приятели, които просто обядват заедно.
– Горе-долу. Да, добре съм.
Имам чувството, че независимо от вниманието, което си е навлякъл, никой не се е сетил да го попита как всъщност се чувства.
– Нещо ново?
– Приятелите ти ни гледат – казва, отправил поглед над рамото ми. Обръщам се и забелязвам, че всички ни зяпат, но веднага започват да говорят оживено и да се правят, че не ни забелязват.
– Няма значение. Не им обръщай внимание. Не обръщай внимание на никого.
– Не им обръщам внимание. Те не разбират.
– Ясно. Искам да кажа, ясно ми е, че не разбират.
– Знам.
– Вероятно е доста натоварващо. Цялото това внимание и блоговете, и всички говорят за теб, и интервютата. И преподобният.
Не знам дали не съм прекрачил границата, но Нейтън е щастлив, че най-сетне някой говори с него. Ар Джей е добро момче.
– Да, той ме разбира. Той ме предупреди, че хората ще ме натъжат и разочароват. Но ми каза и че трябва да бъда по-силен. В смисъл, че подигравката е нищо в сравнение с това да оцелееш след обсебване.
Да оцелееш след обсебване. Никога не съм мислил за себе си по този начин. Не съм мислил, че моето присъствие в нечие тяло има нещо общо с думата „оцеляване“. Нейтън забелязва, че съм се замислил.
– Какво има? – пита.
– Просто ми е любопитно. Какво помниш от онзи ден.
Сега ме гледа подозрително.
– Защо питаш?
– Любопитно ми е. Не се съмнявам в думите ти, ако това питаш. Просто след всичко, което казват хората, след всички коментари всъщност, никъде не съм чул твоето мнение за случилото се. Всичко е от втора ръка, от ухо на ухо, така че реших да дойда и да те попитам.
Знам, че нагазвам в опасна територия. Не мога да забърквам Ар Джей прекалено дълбоко в тази история, защото утре може изобщо да не си спомня разговора и Нейтън ще стане крайно подозрителен. Но ми се ще да знам какво помни.
Нейтън иска да говори. Усещам го. Знае, че е прекрачил огражданията на собствената си територия и макар да не желае да се върне назад, вече малко съжалява, че е заговорил за това. Мисля, че самият той не е искал събитието да обърне така живота му.