– Беше съвсем обикновен ден. Нищо необичайно. Бях у дома с родителите си, вършех си домашните задължения както всеки друг ден. И после… не знам. Нещо се е случило, защото измислих тая история за училищния хор и взех колата им за цялата вечер. Не си спомням, че съм ги излъгал за концерта, те ми казаха после. Но в един момент се оказах на пътя. И имах едни такива… желания… които не идваха от мен, сякаш някой ме дърпаше против волята ми.
Млъква.
– Къде те водеше?
– Не знам. Това е най-странното. Няколко часа напълно ми се губят. Имах смътното чувство, че не мога да овладея тялото си, и толкова. Бегло си спомням някакъв купон, но нямам представа къде е бил и кой друг е бил там. И после онзи полицай ме събуди в колата. Оказа се, че не съм пил, не съм вземал дрога. Направиха ми тестове.
– Ами ако просто си имал някакъв пристъп или нещо подобно?
– Не, друго е направлявало тялото ми. Преподобният казва, че вероятно съм се борил с дявола. Като Яков. Вероятно съм знаел, че тялото ми се използва за някакво злодеяние и съм се опитвал да се преборя с него. И после… после победих. Дяволът ме остави на мира на шосето.
Нима вярва в това? Май наистина вярва.
Не мога да му кажа, че не е вярно. Нито какво наистина се случи. Защото, ако го направя, Ар Джей ще изпадне в беда. Аз също.
– Може да не е бил дяволът – казвам.
Нейтън заема отбранителна позиция.
– Просто знам, че е бил той, разбра ли? И не само аз. Има много хора, които са преживявали същото. Говорих с някои от тях. Ще ти се изправи косата, ако разбереш колко сходни са случаите.
– Страхуваш ли се, че може да се случи пак?
– Не. Този път съм подготвен. Ако дяволът ме доближи, знам какво да направя.
Седя точно пред него и го слушам. Той не ме разпознава. Не разпознава своя „дявол“.
Аз не съм дявол.
Това е мисълта, която си повтарям целия ден.
Не съм дявол, но бих могъл да бъда.
Сега, когато се замисля за случилото се от гледната точка на Нейтън, разбирам колко е страшно. Защото наистина… какво може да ме спре да причиня зло? Какво ще бъде наказанието ми, ако взема молива и го забия в окото на момичето, което седи до мен в час по химия? Или ако направя нещо още по-лошо? Винаги мога да се измъкна от всяко престъпление. Разбира се, ще хванат тялото, което е извършило престъплението, но истинският убиец ще бъде на свобода.
Защо не бях помислил за това? Та аз спокойно мога да бъда самият дявол.
После обаче си мисля: Спри. И си мисля: НЕ!
Защото, честно казано, с какво съм по-различен от останалите? Да, на мен ще ми се размине, но във всички хора, във всички нормални хора има заложено зло и те биха извършили престъпление. И все пак всеки ден ние избираме да не го правим.
Не съм различен от останалите.
Не съм дявол.
Нямам нито ред от Рианън. Не знам дали защото е объркана, или просто иска да се отърве от мен.
Пиша ù само едно изречение:
Трябва да те видя.
А
ден 6009
На другата сутрин все още нямам отговор от нея.
Вземам колата и карам.
Колата е на Адам Касиди. Той трябва да е на училище, но аз се обаждам в училището, преструвам се на баща му и казвам, че Адам е болен и има час за преглед, който може да продължи дълго.
Намирам се на около два часа път с кола. Знам, че трябва да отделя време да опозная Адам, но в момента ми се струва маловажно. Много пъти се е случвало да прекарам деня, без да навлизам в подробности за човека. Вземам само основна информация, колкото да избутам до другия ден.
С времето станах толкова добър, че успях да изкарам няколко дни, без дори да се налага да ровя в паметта на някого. Сигурен съм, че дните бяха празни, без спомени за хората, чиито тела използвах, просто защото бяха празни за мен самия.
През целия път мисля за Рианън. Как да си я върна. Как да я задържа. Какво да направя, та връзката ни да просъществува? И последната част е най-трудна.
Паркирам там, където бях паркирал колата на Ейми Тран. Влизам точно в междучасието и имам само две минути да я намеря. Не знам къде може да е. Не знам дори кой час започва. Просто вървя по коридорите и я търся. Ученици ме предупреждават да внимавам къде вървя и кого бутам. Не ми пука.
За мен тези лица не съществуват. Съществува само тя. Нека Вселената ми покаже къде да я търся. Разчитам само на инстинкта си, защото знам, че идва от другаде, не от самия мен и със сигурност не от това тяло.
Рианън точно влиза в един от кабинетите. Но спира. Поглежда към мен. И ме вижда. Не знам как да го обясня. Аз съм остров сред море от хора. Тя е друг остров. Гледаме се и тя веднага разбира, че съм аз. Няма обяснение, понеже не ме е виждала в това тяло, но някак знае.