Отдръпва се от вратата и тръгва към мен. Бие още един звънец и всички се стичат към класните стаи. Оставаме сами. Заедно.
– Здрасти – казва.
– Здрасти.
– Знаех, че ще дойдеш.
– Да не си откачила?
– Не, не съм – обръща се към кабинета, в който вече трябваше да е влязла. – Един бог знае колко зле се отразява всичко това на оценката ми за присъствие в час.
– Май на никого не се отразява добре.
– Как се казваш днес?
– А. За теб винаги е А.
Рианън има тест следващия час и не може да излезе от училище, затова оставаме в сградата. Докато вървим из коридорите, виждаме други ученици, които имат свободен час, и тя става крайно предпазлива.
– Джъстин в час ли е?
– Да. Ако не е решил да избяга.
Намираме празна стая и влизаме. Ако се съди по цитатите от Шекспир, закачени по стените, трябва да е кабинет по литература или по драма.
Сядаме на последните чинове, за да не се виждаме през стъклото на вратата.
– Как разбра, че съм аз?
– От начина, по който ме погледна – отвръща тя. – Не можеше да е друг.
Това прави любовта: кара те да копнееш да пренапишеш света. Да избереш сам героите, да си направиш собствени декори, да напишеш друг сценарий. Човекът, когото обичаш, седи срещу теб и тогава разбираш, че ще дадеш всичко от себе си, за да направиш нещата възможни, да превърнеш една малка вероятност в безкрайна сигурност. И когато сте сами в стаята, можеш поне да си представиш, че е точно така и че винаги ще бъде така.
Вземам ръката ù. Тя не се дърпа. Дали защото нещо между нас се е променило, или просто ù е по-лесно да държи ръката на Адам Касиди? Въздухът не е така наситен с електричество. Само един откровен разговор и нищо повече.
– Съжалявам за онази нощ – казвам за кой ли път.
– Аз също съм виновна. Не трябваше да му се обаждам.
– Какво каза той след това?
– Наричаше те „онази черна кучка“.
– Много мило.
– Май усети, че е капан. Не знам. Просто знаеше, че нещо не е наред.
– Вероятно затова успя да мине теста за лоялност.
– Не, не е честно да говориш така – възразява тя и се отдръпва от мен.
– Съжалявам.
Питам се как така има смелостта да откаже на мен, а не може да събере сили да откаже на него.
– Какво ще правиш? – питам.
– Какво искаш да направя?
– Направи това, което смяташ, че е най-добре за теб.
– Неправилен отговор.
– Защо да е неправилен?
– Защото е лъжа.
Толкова си близо. А не мога да те докосна.
– Нека се върнем на въпроса ми. Какво искаш да направиш? – питам пак.
– Не искам да захвърля всичко заради нещо несигурно.
– Какво е несигурното в мен?
Тя се смее.
– Сериозно ли ме питаш? Аз ли трябва да ти обяснявам?
– Като оставим очевидното настрана, ти си най-важният човек в живота ми. Това е сигурно.
– Минали са само две седмици. Това не е сигурност.
– Ти знаеш за мен повече, отколкото всеки друг на света.
– Но ти не знаеш нищо за мен. Все още не.
– Не можеш да отречеш, че между нас има нещо.
– Не, не мога да отрека. Има. Когато те видях днес, дори не осъзнах, че съм очаквала да се появиш. И после цялото това очакване се изсипа в мен. Това е… нещо, но не знам доколко е сигурно.
Знам какво искам от теб. Ще ми се да ù го кажа, но се възпирам, защото знам, че би било лъжа, и тя няма да пропусне да ми го припомни.
Рианън поглежда часовника.
– Трябва да се подготвя за теста. А ти да се върнеш към поредния си живот.
– Не искаш ли да ме виждаш? – не мога да спра въпроса.
Тя не отговаря веднага.
– Искам. И не искам. Може би си мислиш, че като идваш, ме улесняваш, но не е така. Напротив. Става по-трудно.
– Значи не искаш да се появявам тук?
– Нека засега само да си пишем. Става ли?
И ето как за един миг Вселената преобръща всичко. Ето как цялата необятност се свива в малка топка, която излита далече от мен, нагоре в небето, където не мога да я докосна.
ден 6010
На четири часа път съм от нея.
Момиче съм. Казвам се Шевел и не мога да понеса мисълта, че трябва да отида на училище. Преструвам се на болна и оставам у дома.
Опитвам се да чета, сърфирам из интернет, играя видеоигри, правя онова, с което преди запълвах времето си.
Нищо не помага. Времето е празно.
Проверявам пощата си през няколко минути.
Нищо от нея.
Нищо.
Нищо.
ден 6011
Само на тридесет минути път съм от нея. Буди ме сестра ми. Крещи името ми. Валерия.