Мисля, че закъснявам за училище, но греша.
Закъснявам за работа.
Прислужница съм. Малолетна и нелегално пребиваваща в страната.
Валерия не говори английски и трябва да влизам в паметта ù, за да си превеждам всяка дума. Почти не разбирам какво се случва. Отнема ми време да си преведа това-онова.
В апартамента сме четири. Обличаме униформите си. Идва пикап да ни вземе. Аз съм най-малката, към мен се отнасят с най-малко уважение. Сестра ми говори нещо, а аз кимам. Вътрешностите ми се свиват, усукват и в началото си мисля, че е заради уплахата от положението, в което съм изпаднал, но след малко разбирам, че са мускулни спазми от болезнена менструация. Намирам думата на испански и казвам на сестра си. Тя проявява разбиране, но въпреки това заявява, че трябва да работя.
В пикапа се качват още жени. Има едно момиче на моите години. Някои си говорят, но аз и сестра ми мълчим.
Оставят ни по домовете на различни хора. По две в къща, а в някои къщи оставят по три, дори четири. Аз съм със сестра си.
Отговарям за тоалетните, трябва да ги измия добре. После да почистя ваните и душ кабините от косми и да излъскам огледалата. Да блестят.
Двете сме в различни помещения. Не говорим. Не слушаме музика. Просто работим. Потя се в униформата. Спазмите не утихват. Шкафът с лекарства е препълнен, но знам, че съм тук да чистя, а не да вземам каквото и да било. Две хапчета срещу менструални болки няма да липсват на никого, но не си заслужава риска.
Когато влизам в голямата баня, стопанката на къщата е още у дома. Говори по телефона и знае, че не разбирам и дума на английски. Как ли ще се стъписа, ако Валерия отвори уста и започне да ù говори за термодинамика или за живота на Томас Джеферсън на безупречен английски?
След два часа сме готови. Мисля си, че това е за днес, но греша. Следват още четири къщи.
В последната вече едва се движа. Сестра ми разбира и ми помага за баните. Заедно сме, истински екип. И това е единственият спомен, който си струва да запазя.
Когато се прибираме у дома, почти не мога да говоря. Насилвам се да хапна. Една много тиха вечеря. После тръгвам към леглото, свивам се навътре, за да направя място за сестра си.
Изключено е дори да мисля за компютър.
ден 6012
На един час път съм от нея.
Отварям очите на Сали Суейн и веднага търся компютър. Не съм се разбудил, но вече отварям пощата си.
А,
Съжалявам, че не успях да пиша вчера. Исках, но се случиха разни неща. Нищо особено, малко повече задачи, които ми отнеха доста време.
Макар че ми беше тежко да те видя, беше и хубаво. Казвам го от сърце. Но мисля, че трябва да си дадем почивка и да преосмислим всичко.
Как мина денят ти? Какво прави?
Р.
Наистина ли иска да знае, или е просто любезна? Имам чувството, че така се говори на всеки, който ти е безразличен, но не искаш да си груб с него. Спомням си дните, когато исках да си говорим по най-обикновен начин, но сега, докато чета имейла ù, съм разочарован. Не искам това. Обикновеното разочарова.
Пиша ù за последните два дни. Пиша ù, че трябва да тръгвам и че не мога да не отида на училище днес, защото Сали Суейн ще участва в голямо спортно събитие и няма да е справедливо спрямо нея, ако не отиде.
Бягам. Създаден съм да бягам. Защото, когато бягаш, можеш да си никой или всеки. Ти си тяло – нищо повече и нищо по-малко от тяло. Отговаряш като тяло, отговаряш на инстинктите на тялото. Ако се състезаваш, за да спечелиш, трябва да слушаш тялото си и да постигаш целите му. Забравяш за себе си в името на скоростта. Пренебрегваш себе си, за да успееш да прекосиш финала.
ден 6013
На час и половина път съм от нея; имам щастливо, безгрижно семейство.
Семейство Стивънс не пропиляват уикендите. Госпожа Стивънс буди Даниел точно в девет и му казва да се приготви за пътуването.
Докато изляза изпод душа, господин Стивънс вече е натоварил колата, а двете сестри на Даниел нямат търпение да тръгнат.
Първата ни спирка е в Балтимор, в музея на изкуството. Изложбата е на Уинзлоу Хоумър.
Следва обяд на пристанището. После вървим пеша до аквариума. След аквариума отиваме на кино на „Дисни“ и вечеряме в известен рибен ресторант.
Преживявам няколко напрегнати момента: когато момичетата се отегчават да гледат делфините, а татко се ядосва, че не намира място на паркинга. Но, общо взето, през целия ден семейството е щастливо. Толкова са унесени в собственото си щастие, та дори не забелязват, че някак не съм с тях.
Аз съм встрани. Като хората в изложбената зала: гледам картината, но не съм в нея, а някъде извън нея. Като рибите в аквариума – мисля на друг език, приспособявам се към живот, който не е мой, не е естествената ми среда. Като хората в другите коли: всеки има своя история, но преминават прекалено бързо, за да я забележиш или разбереш.