Вземам една снимка. Ако искам, мога да разбера кога е правена и какво точно е станало тогава. Изглежда, че със сестра ù са на някакъв панаир в провинцията. Сестра ù е спечелила награда. Толкова е лесно да отгатна за какво е наградата, но ми се иска Рианън да ми каже, а не да крада спомените ù. Искам да е до мен и да ми разказва за този ден. Чувствам се като неканен гост, като крадец, влязъл с взлом.
Единственият начин да преживея деня, е да правя това, което иска Рианън. Имам странното чувство, че ще разбере, че съм бил тук, и ми се ще да е сигурна, че не съм се възползвал от положението. По никакъв начин.
Инстинктивно усещам, че това не е начинът, по който ми се ще да узная едно или друго и да спечеля каквото и да е, особено нея.
Имено затова, усещам, че каквото и да направя, ще загубя.
Ето какво е усещането да повдигна ръката ù.
Да мигам с клепачите ù.
Да обръщам главата ù.
Да прокарвам език по устните ù.
Да пусна крака на пода до леглото ù.
Това е теглото ù.
Това е височината ù.
Това е ъгълът, от който гледа на света.
Мога да вляза в съзнанието ù и да видя всеки неин спомен за мен, всеки спомен за Джъстин, да чуя какво казва, когато не съм край нея.
– Ехо.
Ето как звучи гласът ù отвътре.
Ето как звучи гласът ù, когато е сама.
Майка ù минава по коридора край стаята ù. Будна е, но не по свое желание. Нощта за майка ù е била прекалено дълга, а утрото е твърде кратко. Казва, че ще се опита да поспи още малко, но след секунда добавя, че едва ли ще може.
Бащата на Рианън е в кухнята и се кани да излезе за работа. Неговото „Добро утро“ звучи малко по-нормално, но се усеща, че бърза, и ми е ясно, че това са единствените негови думи, които Рианън ще чуе днес.
Вземам кутия с корнфлейкс, хапвам набързо и му казвам довиждане. Звуча като ехо на неговото довиждане.
Решавам да не се къпя днес и дори да не сменям бельото си от снощи. Когато отида в банята или в тоалетната, ще си държа очите затворени. Чувствам се разголен, когато поглеждам в огледалото и виждам лицето на Рианън.
Сресването на косата ù с четка е прекалено интимно. Същото важи за гримирането. Дори за обуването на обувките. Най-невероятното, най-силното и неизбежно възприятие: да чувствам кожата ù отвътре, да докосвам лицето ù, сякаш докосвам и нея, и себе си.
Опитвам се да си внуша, че това съм аз, но не мога да се отърва от мисълта, че съм Рианън.
Налага се да вляза в паметта ù, за да разбера къде са ключовете ù и как да стигна до училището. Може би е най-добре да си остана у дома, но не съм сигурен, че мога да понеса толкова часове в нея. Трябва да мисля и за друго.
Радиото в колата е оставено на новинарска станция, което ме изненадва. Пискюлчето от шапката, с която сестра ù е била на церемонията по връчването на дипломата си, виси на страничното огледало.
Поглеждам седалката до себе си и очаквам да я видя там, да ми каже накъде да тръгна и по коя улица да мина.
Ще се опитам да избягвам всякакъв контакт с Джъстин. Отивам до шкафчето си по-рано, вземам си учебниците и веднага тръгвам към кабинета за първия час.
Докато приятелите ми влизат, се опитвам да водя разговор почти с всеки. Не забелязват нищо особено, но не защото не им пука, а защото е рано и едва ли очакват да са съвсем на себе си през първия час.
Бях толкова обсебен от връзката ù с Джъстин, че не бях забелязал какво значение имат приятелите ù и каква роля играят в живота ù. Мисля, че успях да я видя в една по-ясна и истинска светлина в деня, когато бях Ейми Тран и дойдох да разгледам училището. Рианън не е сама през деня. Това са приятели, до които не прибягва, когато иска да избяга или наистина бяга от реалността.
– Успя ли да напишеш домашното по биология? – пита приятелката ù Ребека.
В първия момент решавам, че иска да ù дам домашното си, но после осъзнавам, че тя ми предлага своето. Рианън има доста висящи задачи по биология. Благодаря ù и започвам да преписвам.
Часът започва, учителят говори, а аз трябва само да слушам и да записвам.
Запомни това. Запомни колко е лесно и елементарно, казвам ù наум.
Забелязвам подробности, които преди не са ми правили впечатление. Кръгчета и завъртулки като дървета и планини в тетрадката ù. Мекият червен отпечатък от чорапите върху глезена ù. Малка бенка под левия ù палец. Все неща, на които тя вероятно не обръща внимание. Но аз виждам всичко.
Ето какво е да държиш молив в ръката ù.
Да пълниш дробовете ù с въздух.
Да притиснеш гърба ù към облегалката на стола.
Да докоснеш ухото ù.
Ето как звучат думите в ушите ù.