Това чува всеки ден.
Позволявам си един спомен. Не го избирам, сам изплува на повърхността и аз го оставям да ми говори. Ребека седи до мен и дъвче дъвка. После ù става толкова скучно, че вади дъвката и започва да я разтяга и да я върти между пръстите си. Спомням си, че го направи и в шести клас. Учителката я хваща, че си играе с дъвката, и така ù се разкрещява, че я изплашва. Тя се задавя и дъвката излетява в косата на Хана Уокър. Хана не разбира какво се случва и всички деца започват да ù се смеят, а учителката се ядосва още повече. Аз ставам и отивам при Хана казвам ù, че има дъвка в косата, и после много внимателно, за да не се заплета дъвката още повече, я изваждам. Спомням си ясно, извадих я цялата.
Опитвам се да избягвам Джъстин, но не успявам.
В коридора съм, далеч и от неговото, и от моето шкафче, но той се появява зад гърба ми. Не е щастлив, че ме вижда, не е и недоволен. Просто отбелязва присъствието ми като факт. Така, както отбелязва биенето на звънеца между часовете.
– Искаш ли да излезем навън?
– Разбира се – отговарям, но всъщност не знам с какво се съгласявам.
В този случай „навън“ означава пицария на две пресечки от училището. Вземаме си няколко парчета пица и по една кола. Той плаща своята сметка. Не предлага да плати моята. Което е съвсем редно.
Джъстин е доста разговорлив в момента. Темата (предполагам, единствената му любима) е за несправедливостта в живота му и как всички са се съюзили само и само да усложняват ежедневието му. Нещо като конспирация. Първо колата не запалила, после баща му мрънкал за колежа и накрая учителят по английски говорел „като гей“.
Почти не следя разговора, защото всъщност не е разговор, а монолог и понеже е убеден, че доста изоставам с коментарите, не очаква и не иска мнението ми. Всеки път, когато кажа или предложа нещо, той оставя думите ми като непотребна вещ между нас и не ги докосва.
После започва нова тема – каква кучка била Стефани и как се държала като змия със Стив. През цялото време не спира да тъпче пица в устата си, изобщо не ме поглежда – седи с поглед, забит в масата.
Налага се да се боря с огромното изкушение да направя нещо грубо. Силата е у мен, въпреки че той не го схваща. Ще ми отнеме минута… по-малко от минута да скъсам с него. Няколко добре подбрани думи и край. Може да отвърне на удара ми със сълзи, гняв или обещания, а аз ще го изтърпя, ще го слушам и няма да се огъна. Толкова много искам да го направя, но не отварям уста. Мълча. Защото знам, че краят няма да доведе до началото, което желая аз. Не използвам силата, която имам. Ако приключа с него, Рианън никога няма да ми прости. Това не само ще сложи край на всяка моя представа за „утре“, за която така здраво се държа, но и Рианън ще ме обвини в предателство и ще ме заклеймява като свой враг винаги когато реши да ме допусне в живота си, а аз знам, че няма да е задълго.
Надявам се да разбере: Джъстин никога не я забелязва. Тя може да ме види, независимо в чие тяло съм, но той не може дори да усети, че я няма, защото изобщо не я вижда.
Освен това я нарича Сребро. Казва просто: „Да тръгваме, Сребро.“.
В първия момент си мисля, че не съм чул добре, затова влизам в паметта ù и виждам спомена. Двамата четат Аутсайдерите за часа по английски. Лежат на леглото един до друг и четат. Всеки е отворил своята книга. Тя е малко по-напред. Според нея книгата не е особено добра, но не казва нищо, защото забелязва, че на него му въздейства много силно. Рианън свършва книгата и започва да чете отначало, докато той я дочете до края. Джъстин затваря книгата си и казва:
– Еха! Нищо златно не може да остане? Дали е така?
Тя не иска да разваля мига, нито да спори за значението на думите. И наградата ù не закъснява – той се усмихва и казва.
– В такъв случай май ще трябва да си останем сребърни.
Когато вечерта си отива, вика под прозореца ù:
– До скоро, Сребърна.
И толкова.
Вървим към училище. Не се държим за ръце, не говорим. Когато се разделяме, той не ми пожелава нищо, не ми благодари за времето, което сме прекарали заедно. Дори не казва, че ще се видим скоро, нито дали ще се видим днес. Той просто знае, че е така. Няма защо да споменава очевидното.
Болезнено осъзнавам, че ефектът на пеперудата може да се задейства всеки момент, че пеперудата може да размаха криле при всяко мое съприкосновение с хората край мен. Ако се замислиш, ако се съсредоточиш, всяка стъпка може да се окаже погрешна, всяко движение може да доведе до непоправими последици. Пренебрегвам ли някого, когото не бива да пренебрегвам? Премълчавам ли нещо, което не бива да премълчавам? Какво пропускам да забележа? Пропускам ли нещо, което тя би забелязала?