Дали не оставам глух за нечии думи, докато съм сред всички тези хора?
Когато погледнем сред тълпата, очите ни винаги се спират върху определено лице, независимо дали го искаме, или не. Независимо дали познаваме човека, или не. Ала сега очите ми са празни. Знам какво виждам, но не знам какво тя би видяла.
Светът все още е стъкло.
Ето какво е да четеш думи през нейните очи.
Да прелистваш страница с нейните пръсти.
Да кръстосаш краката ù.
Да наведеш глава, за да може косата ù да скрие очите ù.
Ето как изглежда почеркът ù. Как изписва буквите. И как пише името си.
По английски имат тест. Чел съм „Тес от рода Д’Ърбървил“, но мисля, че Рианън се справя доста добре.
Влизам за кратко в съзнанието ù, за да разбера дали има планове и уговорки след училище. Няма. Джъстин я намира след последния час и я пита дали иска да прави нещо.
Веднага ми става ясно какво има предвид и смятам, че не ù е от полза.
– Какво ти се прави? – питам.
Той ме гледа така, сякаш съм побесняло куче.
– Ти какво мислиш?
– Домашно?
– Ами може и така да го наречеш – отвръща той подигравателно.
Трябва да измисля някаква лъжа. Всъщност ми се ще да се съглася, а после да го отсвиря, но знам, че утре ще има последствия, и казвам, че трябва да закарам майка си на лекар. Много неприятно, да, но няма начин, защото ще ù дадат бог знае какви лекарства и няма да може да кара.
– Е, стига да ù дадат достатъчно хапове – казва Джъстин. – Боже, обичам хапчетата на майка ти.
Навежда се към мен за целувка и аз трябва да го целуна.
Странно! Преди три седмици телата бяха същите, но целувката е толкова различна.
Преди, когато езиците ни се докосваха, когато бях от другата страна на целувката, усещането беше като интимен разговор. Сега сякаш пъха нещо чуждо и гадно в устата ми.
– Иди вземи хапчета – казва Джъстин и се разделяме.
Надявам се майка ми да има повече хапчета против забременяване, за да му пробутам нещо.
С Рианън вече сме били до океана и в гората. Днес решавам да отидем на планина. Намирам в интернет най-близкото място за катерене. Не знам дали тя е била там, но може би това няма кой знае какво значение.
Не е облечена подходящо за планина. Гуменките ù са поизтъркани. Въпреки това не се отказвам. Вземам шише с вода и телефона ù и оставям всичко в колата.
Пак е понеделник и не срещам почти никакви хора. От време на време подминавам някой и друг планинар. Кимаме си или се поздравяваме, както правят хората, заобиколени от километри тишина.
Пътеките са маркирани с указания за възможни опасности, но не обръщам внимание. Усещам наклона по напрежението в мускулите ù, усещам как дробовете ù се пълнят с предизвикателство при промяната във въздуха. Продължавам напред.
За нашия следобед съм решил да бъдем съвсем сами. Няма нищо общо с покоя, когато лежиш в монотонността на следобеда, проснат на дивана пред телевизора, или с представите за свободата в час по математика. Няма нищо общо с трескавото ходене из тихата, дремеща къща, след като са затръшнали вратата под носа ти и си останал сам.
Тази самота няма нищо общо с тъжната самота.
Тази самота е като живо същество, като нещо, което има свои правила и собствен живот. Усещаш тялото, но не го използваш, за да отклониш мисълта на съзнанието. Движиш се с цел, но не бързаш. Не говориш с човека до теб, а с всички елементи около теб. Потиш се, боли те и се катериш. И внимаваш да не се подхлъзнеш, да не се изгубиш и в същото време да се изгубиш поне мъничко.
Спираме на върха. Гледката…! Правиш последна крачка и се оказваш над всичко. Не че гледката е кой знае каква. Не е като Еверест. Но сме горе, на най-високата точка, над нас са само облаците, въздухът и ленивото слънце.
И пак сме на единадесет, и пак сме на върха на дървото. Въздухът е по-чист, защото, когато сме над света, дишаме с пълни гърди. Когато край нас няма никого, се отваряме за онова тихо изумление, което само необятността може да ни даде.
Запомни това, умолявам я и гледам над короните на дърветата. Запомни това изумително усещане. Запомни, че сме били тук.
Сядам на една скала и пия малко вода. Знам, че съм в тялото ù, но имам усещането, че тя е тук, до мен. Сякаш не сме едно тяло, а две отделни същества, които споделят едно и също чувство.
Вечерям с родителите ù. Когато ме питат какво съм правила днес, аз им разказвам. Мисля, че им казвам повече, отколкото Рианън би споделила с тях, но не и повече, отколкото позволява същността на деня.
– Звучи прекрасно – казва майка ù.
– Само внимавай, като ходиш по такива места – добавя баща ù и сменя темата – говори за нещо, което се случило на работа, и моят ден, който бе отбелязан с две изречения, отново си е мой.