Пиша домашните ù. Старая се. Не проверявам имейла ù – опасявам се, че може да има нещо, което тя не иска да видя. Не проверявам и моя, защото единственият човек, от когото се интересувам, е тя. На нощното ù шкафче има книга, но не я отварям, защото тя няма да си спомня какво съм прочел и ще се наложи пак да я чете. Прелиствам списанията ù.
Решавам да ù оставя бележка. Това е единственият начин да разбере със сигурност, че съм бил тук. Изкушавам се да се преструвам, че не се е случило, че никога не съм бил в този дом и в това тяло, но искам да съм честен с нея. Само ако сме честни един с друг, можем да сме заедно.
Започвам да разказвам.
В началото ù пиша да се опитва да си спомни деня, да се вгледа във всяка подробност и чак след това да продължи да чете, защото не искам думите ми да накърнят истинските ù усещания от деня.
Казвам ù, че не бих избрал да се събудя в нейното тяло, тъй като не мога да контролирам желанието да направя всичко, за да уважа деня ù, поне колкото умея, и че се надявам да не съм причинил неприятни последици.
След това пиша с нейния почерк и ù разказвам за деня. За пръв път пиша на човек, чийто живот съм взел назаем, и се чувствам странно, но в същото време спокоен, защото знам, че Рианън ще прочете думите ми.
Можех да премълча много неща. Фактът, че ù пиша, е израз на моето доверие към нея, на вярата в нея, защото вярата може да ни изведе до истината.
Ето как се затварят очите ù.
Какъв е вкусът на съня за нея.
Как нощта докосва кожата ù.
Как звуците в дома ù пеят приспивна песен.
Ето онова довиждане, което тя преживява всяка нощ. Така свършва всеки неин ден.
Свивам се в леглото, все още с дрехите ù. Сега, в края на деня, стъкленият свят полека изчезва, заплахата от ефекта на пеперудата почти не се усеща.
Представям си, че двамата сме в това легло, че моето невидимо тяло е сгушено до нейното. Дишаме в унисон. Гърдите ни се повдигат и спадат в ритъм. Няма защо да шепнем, защото разстоянието между нас е съвсем малко и се нуждаем само да мислим заедно.
Очите ни се затварят едновременно. Усещаме едни и същи завивки, покрити сме от една и съща нощ.
Дъхът ни се забавя.
Разделяме се в две различни версии на един и същи сън.
Сънят ни откъсва от реалността в една и съща секунда.
ден 6016
А,
Мисля, че помня всичко. Къде си днес? Вместо да пиша дълъг имейл, искам да поговорим.
Р.
Когато получавам имейла ù, съм на около два часа път от нея в тялото на Дилън Купър. Той е направо вманиачен на тема компютърен дизайн и всичко, свързано с компютрите. Стаята му е като овощна градина с продукти на „Епъл“.
Влизам в паметта му за кратко, колкото да разбера, че когато истински харесва едно момиче, кръщава някой от файловете си на нея.
Пиша ù къде съм. Тя ми отговаря веднага. Вероятно е чакала на компютъра си. Пита ме дали можем да се видим след училище.
Уговаряме се да се срещнем в книжарница „Клоувър“.
Дилън е чаровник. Освен това в момента е влюбен в три момичета. Прекарвам деня, опитвайки се да не се обвързвам сериозно с нито едно. Ще се наложи сам да реши кой фонт да използва за новия си файл.
Пристигам половин час по-рано, но съм прекалено нервен да чета каквото и да е, затова наблюдавам хората край себе си.
Тя пристига също по-рано. Не е нужно да ставам, за да ме види. Тя се оглежда и от начина, по който я гледам, вече знае.
– Здравей – поздравява тя.
– Здравей.
– Имам чувството, че се будя след тежко пиянство – казва.
– Знам.
Взела е кафе за двама ни; сядаме един до друг, с топлите чаши в ръце. Виждам някои неща, които забелязах вчера – бенката, ситните пъпчици по челото, но те нямат значение. Важна е само тя като съвкупност от детайли.
Не изглежда изплашена. Нито ядосана. Всъщност е напълно спокойна след или въпреки случилото се. Когато объркването премине, винаги се надяваш да изплува разбирането и може би точно това се случва с нея сега. Ако е имала съмнения, те са изчезнали
– Когато се събудих, веднага разбрах, че нещо не е наред. В смисъл, че е различно. Дори преди да видя писмото ти, знаех, че изпитвам друго, а не обичайната липса на ориентация, когато ставам от сън. Нямах обаче чувството, че ми се губи ден. Сякаш… след събуждането се бях сдобила с нещо. Тогава видях писмото ти и когато започнах да чета, вече знаех истината. Знаех, че наистина се е случило. Спрях да чета там, където ми каза да спра, и се опитах да си спомня деня. Всичко беше в този ден. Не обстоятелствата, които, така или иначе, забравям, а катеренето до върха и обяда с Джъстин. Вечерята с родителите ми. Дори писането на писмото. Спомням си. Знам, че няма логика. Защо да си пиша сама писмо за сутринта? Но в съзнанието ми всичко има смисъл.