– Усещаш ли ме в спомените си?
– Не както може би си представяш. Не те усещам като същество, което е направлявало тялото ми. Усещането е, че сме били заедно, но ти си до мен, а не в мен. – Тя замълчава, прави пауза и продължава. – Самият разговор е странен, но ми се ще да знам повече.
– Исках да запомниш всичко и може би съзнанието ти е реагирало на желанието ми. Или пък съзнанието ти е искало да запомни всичко.
– Не знам, но се радвам, че помня.
Говорим за деня, тя продължава да се учудва колко странно е всичко.
– Благодаря ти, че не се намеси в живота ми – казва накрая. – И че не ме съблече. Освен ако си искал да не помня как надничаш.
– Не, не съм надничал.
– Вярвам ти. И най-изумителното е, че ти вярвам.
Знам, че иска да ми каже още нещо.
– Какво…
– Просто… чудя се дали сега ме познаваш по-добре. Защото съм сигурна, че аз те познавам по-добре. Заради всичко, което направи и което не направи. Не е ли странно? Предполагам, че си разбрал повече неща за мен… но не съм сигурна.
– Запознах се с родителите ти – отговарям.
– Е? Какво мислиш за тях?
– Мисля, че и двамата те обичат. По техен си начин.
– Добре казано – смее се тя.
– Беше приятно да се запозная с тях.
– Ще запомня това и ще ти го поприпомня, когато наистина се запознаеш с тях. Мамо, татко, това е А, когото мислите, че виждате за пръв път, но всъщност вече сте го виждали в моето тяло.
– Сигурен съм, че ще ме обикнат веднага и няма да си зададат нито един въпрос.
Разбира се, и двамата знаем, че това няма да се случи. Няма начин да се запозная с родителите ù. Не и като… себе си. Но не го казвам, а тя също премълчава. Дори не съм сигурен, че мисли по въпроса през настаналото мълчание. Аз обаче мисля.
– Не може да се повтори, нали? Никога не се е случвало да си в един и същи човек два пъти, нали?
– Точно така. Няма да се повтори.
– Не се сърди, но съм някак облекчена, че няма да се събудя отново, когато си в мен и управляваш тялото ми. Веднъж мога да се примиря. Но предпочитам да не се превръща в навик.
– Обещавам. Искам да създам навик да съм с теб, а не в теб.
И ето, аз пръв повдигнах въпроса: накъде от тук нататък. Минахме през миналото, наслаждаваме се на настоящето и когато стане дума за бъдещето, се затрудняваме.
– Ти видя живота ми. Кажи ми някаква възможност да сме заедно.
– Ще намеря начин – обещавам.
– Това не е отговор. Това е надежда.
– Надеждата ни доведе дотук. Не отговорите.
Тя се усмихва плахо.
– Имаш право – отпива от кафето и знам, че обмисля следващия си въпрос.
– Съзнавам, че е особено, но все се чудя… Наистина ли не си нито момче, нито момиче? Как се чувстваш като у дома си? Когато си в тяло на момче или на момиче?
Странно, че точно това я вълнува.
– В каквото и тяло да съм, аз съм си аз. И винаги се чувствам като у дома си и в същото време никога не се чувствам като у дома си. Просто така стоят нещата при мен.
– А когато целуваш някого?
– Също.
– А по време на секс?
– Дилън изчервява ли се? В момента… изчервява ли се?
– Да.
– Добре. Понеже и аз се изчервявам.
– Никога не си правил…
– Не би било честно от моя страна да…
– Никога! – смее се тя.
– Радвам се, че те развеселявам.
– Извинявай.
– Имаше едно момиче…
– Наистина ли?
– Да. Вчера. Когато бях в тялото ти. Не помниш ли? Мисля, че може и да е забременяла от теб.
– Не е смешно – казва тя, но се смее.
– Виждам само теб.
Само три думи и разговорът пак става сериозен. Усещам как въздухът в помещението се променя. Сякаш слънцето се скрива зад облак. Смехът ù секва; седим и мълчим, докато усмивката ù избледнява.
– А… – започва предпазливо тя, но аз не искам да слушам за Джъстин, за невъзможността или за друга причина, която ще изтъкне, за да аргументира становището си, че не можем да бъдем заедно.
– Не сега. Нека запазим приятния тон.
– Добре – съгласява се тя. – Съгласна съм.
Тя ме пита за подробности, които съм забелязал, докато съм бил в тялото ù. Разказвам за бенката, за съучениците ù, за грижовността на родителите ù, за спомена за Ребека, но премълчавам впечатленията си след срещата с Джъстин, защото тя вече е наясно, независимо дали ги признава пред себе си, или не. Не споменавам леките бръчици около очите ù и пъпките по челото ù, защото знам, че ще се притесни, макар че те само допълват чара ù.
И двамата трябва да сме у дома за вечеря, но ще си тръгна само ако изтръгна обещание за скорошна среща.