Утре. Или ако не утре, след два дни, но да е скоро.
– Не мога да ти откажа. Нямам търпение да видя как ще изглеждаш следващия път.
Знам, че се шегува, но ù казвам съвсем сериозно:
– Аз винаги ще бъда А.
Тя става и ме целува по челото.
– Знам. Ето защо искам да те видя.
И се разделяме, но този път от раздялата не боли.
ден 6017
През последните два дни не се сетих за Нейтън, но той определено е прекарал времето в размисъл за мен.
19:30, понеделник
Искам доказателство.
20:14, понеделник
Защо не говориш с мен.
23:43, понеделник
Ти ми причини това. Заслужавам обяснение.
6:13, вторник
Не мога да спя. Питам се дали ще се върнеш. Питам се какво още ще ми причиниш. Откачи ли?
14:30, вторник
Ти със сигурност си дявол. Само дяволът би ме оставил да се измъчвам така.
2:12, сряда
Имаш ли представа какъв е животът ми сега?
Тежестта, която изпитвам, е тежестта на отговорността, а с такова бреме е трудно да се справиш. Забавя рефлексите ми, усещам се натежал, но в същото време здраво стъпил на земята – не се рея из въздуха, за да търся там неща, които нямат смисъл.
Шест сутринта е. Ванеса Мартинес ме буди доста рано. След като прочетох имейлите от Нейтън, се сетих за страховете на Рианън. Нейтън заслужава поне кратък отговор от мен.
Никога повече няма да ти се случи. Това е абсолютната истина. Не мога да обясня повече, но знам, че се случва само веднъж. После продължаваш напред.
Той ми отговаря след две минути.
Кой си ти? И как да ти вярвам?
Знам, че всеки мой отговор ще бъде публикуван в сайта на Пули след няколко секунди. Не му казвам истинското си име, но мисля, че ако му предоставя някакво име, няма да ме смята за дявол, а за човек с име. Защото аз съм човек като него.
Казвам се Андрю. Налага се да ми повярваш, защото аз съм единственият човек, който знае какво наистина се случи с теб.
Отговорът му не ме изненадва:
Докажи го.
Пиша:
Отиде на купон. Не пи. Говори с едно момиче. Тя те попита дали искаш да танцуваш с нея. И ти отиде да танцуваш. Забрави колко е часът, танцува с нея около час. Забрави и кой си.
Това беше един от най-прекрасните мигове в живота ти. Не знам дали си спомняш, но вероятно ще дойде време, когато пак ще танцуваш и ще ти се стори познато – като нещо, което вече си правил, ще знаеш, че вече си го правил.
Това е денят, който ти забрави. И по същия начин ще си върнеш част от него.
Това не му е достатъчно.
Но защо съм бил там?
Опитвам се да се изразявам просто и разбираемо.
Отиде, за да говориш с това момиче. В един-единствен ден от живота си отиде само да поговориш с нея.
Той отговаря веднага:
Как се казва?
Не мога да я намесвам. Нито да му обясня цялата история, затова решавам да избегна конкретния отговор.
Няма значение. Има значение само едно – че за кратко всичко това си струваше. Толкова ти беше хубаво, че изгуби представа за времето. Затова заспа на пътя. Не пи, не претърпя злополука, просто не успя да се прибереш навреме у дома.
Убеден съм, че е било страшно и че ще ти е трудно да разбереш, но никога повече няма да ти се случи. Продължавай напред и забрави, защото въпроси, които нямат отговор, ще те съсипят.
Това е истината, но не му стига.
Така е по-лесно за теб, нали? Ако забравя.
Всяка възможност, която му давам да разбере, всяка истина, която му казвам, отнема по малко от бремето на отговорността. Съчувствам му заради недоумението, от което не може да излезе, но не съм отговорен за враждебността му.
Нейтън, каквото и да направиш, не е моя грижа. Опитвам се да ти помогна. Ти си добро момче. Не съм ти враг. Никога не съм бил. Просто се случи така, че пътищата ни се пресякоха. Сега всеки върви по своя път. Оставям те.
Затварям имейла и отварям другия, за да видя дали имам нещо от Рианън. Едва сега осъзнавам, че не знам на какво разстояние съм от нея. След секунди съм напълно обезсърчен. Почти четири часа ме делят от нея. Съобщавам ù го с имейл и след час тя ми отговаря, че, така или иначе, днес ще е трудно да се видим. Разбираме се да се чуем утре сутринта.
А сега е време да обърна внимание на Ванеса Мартинес. Всяка сутрин тича по три километра и усещам, че закъснявам. Ще се наложи да се задоволи с по-малко и почти я чувам как ми се кара.
По време на закуска никой не казва нищо. Родителите и сестрата на Ванеса се страхуват от нея. Става дума за истински страх. Това е първото нещо, което ми подсказва, че Ванеса Мартинес не е добър човек. Ще имам десетки възможности да се убедя, че е така през безкрайните часове на деня.
Когато Ванеса се среща с приятелите си в училище, забелязвам, че и те се страхуват от нея. Не са облечени точно като нея, но е видно, че са следвали задължителни указания за облеклото, наложени от „знаеш кого“.