Влизам в паметта на Джордж и разбирам, че той никога не е стъпвал в класна стая. Тази е единствената, в която е учил, понеже майка му и баща му не са одобрявали методите за възпитание на учителката в детската градина. Не мога да си представя що за методи са били, но се питам възможно ли е заради някакъв инцидент, ако изобщо е имало, родителите да се откажат от образователната система и да затворят децата си у дома. Не разбирам защо, тъй като самият Джордж няма представа. Налага му се само да се справя с последиците.
И преди съм бил обучаван у дома. Родителите ми обикновено искаха децата им да са по-свободни, да имат възможност да развиват въображението си, да им дадат пространство да израстват като личности. Уви, случаят с Джордж не е такъв. Майка му сякаш е направена от стомана, при това се оказва, че няма човек на света, който да говори по-бавно от нея.
– Момчета… днес ще говорим… за… събитията… довели до… Гражданската… война.
Братята отдавна са се примирили. Те я гледат, но ми е ясно, че просто разиграват театър – на пръв поглед изглежда, че ù обръщат внимание, но всъщност изобщо не я слушат.
– Президентът… на… южните… щати… се е казвал… Джеферсън… Дейвис.
Отказвам да бъда заложник в тая къща. Не и когато Рианън ме чака. Ето защо след час започвам да играя номерата на Нейтън.
Задавам въпроси.
Как се е казвала жената на Джеферсън?
Кои щати са били в Съюза?
Колко души са загинали при Гетисбърг?
Линкълн лично ли е написал обръщението към Гетисбърг?
И още около четиридесет въпроса.
Братята ми ме гледат така, сякаш съм друсан, а майка ми е стъписана и изпада в неловко положение, защото трябва да отговори на въпросите ми.
– Джеферсън Дейвис… е бил женен… два пъти… Първата му съпруга… Сара… е била дъщеря на президента… Закъри Тейлър. Но Сара… починала… от… малария… три месеца… след… сватбата им. Той се… оженил… повторно…
Това продължава още час. После я питам дали мога да отида до библиотеката да си взема някои книги по темата. Тя се съгласява и ми предлага да ме закара дотам.
Сега е едва средата на учебния ден и се оказвам сам в библиотеката. Библиотекарката ме познава, знае и за семейството ми. Тя е мила с мен, но е доста рязка с майка ми, а това ме навежда на мисълта, че учителката в детската градина не е единствената, която според майка ми не си върши добре работата.
Намирам компютър и изпращам имейл на Рианън. Обяснявам ù къде се намирам. После вземам „Храна“ и се опитвам да си спомня преди колко тела съм успял да прочета нещо и докъде всъщност съм стигнал. Седя на маса до прозореца, но не мога да се съсредоточа. Постоянно гледам колите навън, въпреки че Рианън няма да дойде по-рано от два часа.
Напускам живота назаем за час и вземам назаем живота на героите в книгата. Рианън ме намира точно така – в живот, лишен от най-важното – от самия мен. Не съм забелязал кога е пристигнала.
– Знаех, че ще си единственият ученик в библиотеката и веднага разбрах, че си ти.
Толкова е лесно, не мога да устоя на порива.
– Моля? – питам малко рязко.
– Ти си, нали?
Надявам възможно най-изумената физиономия върху лицето на Джордж и питам:
– Познаваме ли се?
Забелязвам съмнението в очите ù.
– О, извинете… Просто трябваше да се срещна тук с…. един човек.
– Как изглежда?
– Не… ами… не знам. Запознахме се в интернет.
– Не трябва ли да си на училище?
– А ти не трябва ли да си на училище?
– Не мога – обяснявам. – Трябва да се срещна с едно изумително момиче.
Тя се вглежда в мен.
– Задник такъв! Пълен задник.
Ядосана е, истински ядосана. Май тоя път прекалих. Ставам.
– Съжалявам, Рианън.
– Не бива да правиш така. Не е честно! – отстъпва няколко крачки назад.
– Никога повече. Обещавам.
– Не мога да повярвам, че току-що постъпи толкова гадно. Погледни ме в очите и ми обещай пак.
– Обещавам – казвам, без да откъсвам поглед от очите ù.
Може би е достатъчно, а може би съвсем недостатъчно, не знам.
– Вярвам ти, но ще си останеш задник, докато ми докажеш обратното.
Изчакваме удобен момент, когато библиотекарката е заета и се измъкваме през вратата. Притеснявам се заради разпоредбата, че служителите на обществени места трябва да записват часа, в който дете, обучавано у дома, си е тръгнало.
Знам, че майката на Джордж ще се върне след два часа, така че нямаме много време. Тръгваме към китайския ресторант. Никой от персонала в заведението, дори да му е минало през ум, че трябва да сме на училище, и дума не ни казва.
Рианън ми разправя за скучния си ден – Стефани и Стив пак се скарали, но се сдобрили през второто междучасие. Аз пък ù разказвам за Ванеса.