– Познавам много момичета като нея – обявява Рианън. – И най-опасни са тези, които знаят как да обиждат.
– Май Ванеса е от тях.
– Е, радвам се, че не се наложи да се видя с нея.
Но не успя да видиш мен. Не го казвам на глас.
Притискаме коленете си под масата. Намирам ръцете ù и се държим под масата. Говорим си, сякаш нищо особено не се случва, сякаш не усещаме как телата ни пулсират там, където се докосваме.
– Съжалявам, че те нарекох задник. И без това е толкова трудно, а бях сигурна, че си ти.
– Наистина се държах като задник.
– Понякога Джъстин постъпва така. Прави се, че не е чул какво съм му казала, а после ми се смее, понеже съм се хванала. Мразя подобни неща.
– Извинявай…
– Няма проблем. Не си единствен. Предполагам у мен има нещо, което кара хората да ме правят на глупак. Вероятно и аз бих го сторила. Макар да е коварно.
Изваждам пръчиците за хранене и ги подреждам на масата във формата на огромно сърце.
– Какво правиш?– пита Рианън.
Използвам пакетчетата захарин, за да запълня сърцето. Когато свършват, събирам захарина от съседните маси.
– Това е само милионна част от онова, което изпитвам към теб.
Тя се смее.
– Ще се опитам да не го приема лично – отвръща.
– Кое да не приемаш лично – не разбирам.
– Това, че използва захарин, за да запълниш сърцето.
Вземам едно пакетче и го мятам към нея.
– Не всичко е символично – казвам високо.
Тя хваща една пръчица и я размахва като сабя. Аз вземам друга и започваме да се дуелираме. Смеем се и се бием с пръчици, докато донесат храната. Аз се разсейвам и тя веднага ме промушва в гърдите.
– Умирам! – казвам драматично.
– За кого е пилето? – пита сервитьорът.
Сервитьорът ни глези по време на обяда. Смеем се и се храним, а той долива вода в чашите ни, и то съвсем незабележимо. Истински професионалист. След основното ястие ни носи по една курабийка. Рианън чупи своята на две. Вътре има листче.
– Късметче! – възкликва и ми го показва.
Имаш красива усмивка.
– Не, не е късметче. Би било, ако пишеше: Ще имаш красива усмивка.
– Ще го върна – заявява тя.
Опитвам се да вдигна вежда… но съм сигурен, че ще изглеждам като покосен от инфаркт.
– Често ли връщаш късметчетата си? – питам.
– Не. За пръв път. Искам да кажа… това е китайски ресторант.
– Още нямат опит.
– Точно така.
Рианън вика сервитьора, обяснява случая с курабийката и късметчето, той разбира и кима. След малко се връща с шест курабийки, всичките за нея.
– Искам само една – казва му тя. – Изчакайте секунда.
Рианън внимателно отваря втората си курабийка. Аз и сервитьорът наблюдаваме с любопитство. Този път тя наистина се усмихва и ни показва листчето.
Приключение.
– Страхотна работа, сър – хваля сервитьора.
Рианън ме кара да отворя моята. Чупя я и намирам същото късметче, но не го връщам.
Отиваме отново в библиотеката. Имаме още половин час. Библиотекарката знае, че сме излизали, но не казва нищо.
– Какво предлагаш да прочета?
Показвам ù „Храна“. Разказвам ù за „Крадецът на книги“. После намирам „Унищожи всички коли“ и „Първият ден на света“. Обяснявам ù, че книгите са моята компания от години, истории, при които мога винаги да се върна, макар животът ми да е различен всеки ден.
– А ти какво ще ми предложиш за четене?
Тя ме хваща за ръката и ме повежда към отдела за детска литература. Оглежда се, посяга към рафта, където виждам една зелена книга. Изпадам в паника.
– Не! Не и тази!
Но тя не взема зелената книга. Вади „Харълд и лилавия молив“.
– Как така? Как е възможно да не харесваш „ Харълд и лилавия молив“?
– Извинявай. Мислех, че ще ми покажеш „Щедрото дърво“.
Рианън ме поглежда така, сякаш съм откачил.
– МРАЗЯ „Щедрото дърво“!
– Слава богу! Ако това беше любимата ти книга, не знам как щяхме да я караме занапред.
– „Ето, вземи ръцете ми. Вземи и краката ми“.
– „Вземи главата ми. И раменете“.
– „Защото това е любовта!“
– Откачено дете – казвам с облекчение. Знам, че тя ще разбере какво имам предвид.
– Да, най-откаченото в историята на литературата.
После оставя „Харълд“ и пристъпва към мен.
– Любовта е… ами… когато не се налага да жертваш ръцете и краката си – отбелязвам и се приближавам да я целуна.
– Точно така – казва тихо тя и устните ù са върху моите.
Целувката ни е невинна. Нямаме намерение да се натискаме на столчетата в отделението за детски книги. Ала невинността ни не може да спре ледения ефект от гневния глас на майката на Джордж.