Оставила ми е указания как да стигна, но не и какво точно да търся. Карам близо два часа до покрайнините на Мериланд. Указанията ù ме отвеждат до малка вила, скътана в гората. Ако колата на Рианън не беше паркирана отпред, щях да си помисля, че съм се изгубил.
Тя ме чака на вратата. Изглежда щастлива и малко притеснена. Все още нямам представа къде се намирам.
– Днес си много красив – обявява, когато приближавам.
– Баща ми е от френската част на Канада, а майка ми е креолка. Но не говоря френски. Не знам и дума.
– Майка ти няма да се появи днес, нали? – пита с усмивка тя.
– Не.
– Тогава мога да направя това, без да ме убият – казва и ме целува. Силно.
Отвръщам на целувката ù и оставяме телата ни да говорят. В антрето на къщата сме, но не се
оглеждам. Чувствам само нея. Усещам вкуса ù, тялото ù, притиснато до моето. Тя съблича палтото ми, а аз изритвам обувките си. Тя ме дърпа назад. Краката ми опират в ръба на леглото, препъваме се, падаме на него. Аз съм под нея. Тя слага ръце на раменете ми и ме притиска надолу. И се целуваме, целуваме, целуваме. Диханията ни се сливат, усещаме топлината си, дрехите ни падат, кожа до кожа, усмивка до усмивка, шепот до шепот. И необятността се разраства и изтича и от най-малкия жест, от най-деликатното и в същото време вълнуващо усещане.
Отръпвам се и я поглеждам. И тя ме гледа.
– Здравей – казвам.
– Здравей – отговаря тя.
Плъзвам пръсти по лицето ù, по шията. Тя гали раменете ми, гърба ми. Целува ухото ми, шията.
Оглеждам се за пръв път. В къщата има само една стая. Банята и тоалетната вероятно са навън. По стените са окачени глави на елени. Гледат ни със стъклените си очи.
– Къде сме? – питам.
– Чичо ми преспива тук, когато е на лов. Сега е в Калифорния и ми се стори безопасно да дойдем, без да му искам позволение. Влязох с взлом, така да се каже.
Оглеждам се за счупени прозорци.
– Влязла си с взлом?
– Е, с резервен ключ.
Ръката ù е върху гърдите ми, точно върху сърцето. Докосвам кожата ù около ребрата и усещам колко е гладка.
– Изумително посрещане – отбелязвам.
– И това не е всичко.
Веднага след това отново сме притиснати един в друг.
Оставям я да води. Позволявам ù да разкопчае копчето на джинсите ми. Позволявам ù да свали ципа ми. Позволявам ù да махне сутиена си. Следвам я с по-бавни крачки, но с всяка крачка напрежението се натрупва и става непоносимо. Докъде ще стигнем? Докъде е редно да стигнем?
Знам, че голотата на телата ни означава нещо. Знам, че голотата на телата ни е не само израз на копнежа ни, но и на взаимното ни доверие. Точно така изглеждаме, когато сме напълно отворени един за друг. Ето, дотук стигаме, когато не искаме да се крием повече. Искам я. Искам това да се случи. Но се страхувам. Движенията ни са трескави, а когато ги забавим, е като в сън. Няма дрехи, само завивки.
Това не е моето тяло, това е тялото, което тя иска.
И се чувствам като актьор. Сякаш се преструвам.
Това е причината за напрежението и колебанието ми. Сега съм тук, с нея, изцяло и само с нея. Но утре… няма да съм тук. Мога да се насладя на този ден. Но утре… не знам. Утре може да ме няма. Искам да спя с нея, толкова много искам. Но и да се събудя до нея.
Тялото е готово. Тялото е готово да гръмне от чувства. Когато Рианън пита дали искам, вече знам отговора на тялото.
И ù казвам не. Казвам ù, че не бива. Все още не. Не сега.
Тя е изненадана от отговора ми. Отдръпва се и ме поглежда.
– Сигурен ли си? Аз искам. Ако се тревожиш за мен, не бива. Аз… съм подготвена.
– Мисля, че не трябва да го правим.
– Добре – казва и се отдръпва още повече.
– Не е заради теб. Наистина искам да го направим.
– Тогава защо?
– Защото… мисля, че не е правилно.
Тя изглежда наранена.
– Нека аз да се тревожа за Джъстин. Сега сме само ти и аз. Ние сме нещо съвсем различно.
– Но не сме само ти и аз. Не забравяй за Ксавиер.
– Ксавиер?
– Да, Ксавиер – казвам и соча тялото си.
– О!
– Никога не го е правил. И не е честно, ако не може да си спомни първия път. Имам чувството, че му отнемам нещо много важно. Не е справедливо спрямо него.
Нямам представа дали това е истината, не си правя труда да влизам в паметта му, но смятам, че причината е важна, за да спрем, без да нараня гордостта ù и да я накарам да се чувства неловко.
– О! – повтаря и сяда до мен, сгушва се. – Мислиш ли, че той би имал нещо против?
Тялото се отпуска и сега се наслаждава на мига по различен начин.
– Нагласих алармата. Можем да поспим.
Голи в леглото се отпускаме в съня. Сърцето ми все още бие като лудо, но постепенно се успокоява и пулсира в ритъм с нейното. Свили сме се в най-безопасния пашкул, който чувствата ни могат да изплетат; лежим и плуваме в цветовете и богатството на мига, бавно пропадаме един в друг, пропадаме в съня.