Не се будим от алармата, а от писъка на ято птици и от вятъра, който свири в улуците. Трябва да си напомням, че и нормалните хора изпитват същото – желанието да удължат мига, да го превърнат във вечност.
– Знам, че не говорим за това, но защо си с него?
– Не знам. Преди си мислех, че съм наясно, но истината е, че вече не знам. Кой е твоят любимец?
– Любимец?
– От хората, в чиито тела си бил? Твоят любим живот?
– Веднъж бях в тялото на сляпо момиче. Бях на единадесет. Може би дванадесет. Не знам дали е моята любимка, но от нея научих повече, отколкото от останалите деца за година, дори две. Тя ми показа колко индивидуален и различен е начинът, по който всеки от нас възприема света. Не само защото някои от сетивата ù бяха по-изострени, а защото разбрах, че можем да се движим през живота и света такива, каквито са ни поднесени. За мен това беше огромно предизвикателство, а за нея… за нея беше собственият ù живот.
– Затвори си очите – прошепва Рианън.
Затварям ги. И тя затваря своите. Усещаме телата си по различен начин.
Алармата звъни. Не искам нищо да ми напомня за времето. Не сме включили осветлението и когато навън се мръква, здрачът се спуска и в къщата. Боязлива тъмнина, накъсани остатъци от светлина.
– Ще остана тук – казва тя.
– Ще се върна утре – обещавам. – Искам да сложа край на всекидневната промяна. Ако намеря начин, бих го направил. Само за да остана с теб.
– Но не можеш да сложиш край. Разбирам.
Самото време се превръща в аларма. Не искам да поглеждам часовника. Знам, че отдавна трябваше да съм тръгнал. Репетицията е свършила преди часове. Дори и да излиза с приятели, Ксавиер трябва да си е у дома съвсем скоро. А аз трябва да съм там преди полунощ.
– Ще те чакам – казва тя.
Оставям я в леглото. Обличам се. Вземам ключовете и затварям вратата след себе си. Обръщам се. Обръщам се много пъти, за да я видя.
Дори когато между нас има само стени.
Дори когато между нас има километри разстояние.
Обръщам се сякаш е зад мен.
ден 6021
Събуждам се и през следващата минута не мога да разбера кой съм. Намирам тялото, а то пулсира от болка. Мислите ми са объркани, замъглени, притиснати като в менгеме. Отварям очи и светлината почти ме убива.
– Дана – казва глас извън тялото ми. – Обед е.
Не ме интересува, че е обед, нищо не ме интересува. Искам пулсирането да изчезне. Или може би не. Защото, когато главата спира да пулсира, останалата част от тялото се сгърчва в спазъм – ще повърна.
– Дана, няма да ти позволя да спиш цял ден. Това, че си наказана да не излизаш, не означава, че ще спиш по цял ден.
След третия опит успявам да отворя очите си и да ги задържа отворени, въпреки че светлината в стаята е точно толкова болезнено ярка като слънчевата.
Майката на Дана ме гледа с тъга. И с гняв.
– Доктор Пи ще дойде след половин час – казва тя. – Мисля, че трябва да те прегледа.
Започвам да ровя в паметта на Дана като обезумял, но синапсите ми са потопени в катран.
– След всичко, което преживяхме… да скроиш такъв номер… нямам думи. Къде сбъркахме? Винаги сме се грижили за теб и сме те обичали. И ти да направиш такова нещо. С баща ти сме отчаяни. Край.
Какво съм направил? Спомням си, че бях с Рианън, помня всичко. После се прибрах като Ксавиер, говорих с приятелите му по телефона. Разказаха ми за репетицията. Помня всичко, но не мога да вляза в спомените на Дана. Махмурлукът ù е прекалено тежък, за да помни. Дали така се чувства Ксавиер тази сутрин? Дали се опитва да си спомни предишния ден и не успява? Надявам се да не е така, защото това е ужасно.
– Имаш половин час да се изкъпеш и да се облечеш. Не очаквай никаква помощ от мен.
Майката на Дана блъска вратата и ехото от оглушителния звук се разлива в тялото ми. Опитвам се да се раздвижа. Сякаш съм двадесет метра под водата. Опитвам се да се изправя, но ми се вие свят. Олюлявам се, цялата стая се върти. Опитвам се да се хвана за облегалката на леглото и едва не падам, защото я виждам тройна.
Не ми пука за доктор Пи. Не ми пука и за родителите на Дана. Доколкото разбирам, Дана сама си е виновна и заслужава всичко, което ù се струпва на главата. Трябва да е изпила много, наистина много, за да се докара до такова състояние.
Дана не е причината да стана.
Ставам, защото някъде наблизо Рианън е сама в изоставена къща в гората и ме чака. Нямам представа как ще стигна дотам, но трябва да отида.