Тръгвам бавно, олюлявайки се, по коридора, влизам в банята и завъртам крана на душа. След малко вече съм забравил защо изобщо съм дошъл дотук. Водата е просто музикален фон към ужаса, който изживява тялото ми. После се сещам и влизам под душа. Водата ме разбужда, но не съвсем, боря се с желанието да легна на пода и да заспя. Твърде е възможно да припадна във ваната, да се унеса под течащата вода и да запуша с крак канала.
Прибирам се в стаята на Дана и оставям кърпата да падне. Не я вдигам. Просто обличам дрехите, които са най-близо от мен. В стаята няма компютър, няма и телефон. Няма начин да се обадя на Рианън. Знам, че може би трябва да претърся къщата и да намеря телефон или компютър, но самата мисъл за това вече ме е изтощила. Трябва да седна. Да легна. За затворя очи.
– Събуди се!
Заповедта е рязка и груба като блъскането на вратата, но и доста по-близо до мен. Отварям очи и виждам гневните очи на бащата на Дана.
– Доктор Пи е тук, Дана – казва майка ù с малко по-приличен за пред лекарката тон.
Може би ù е мъчно за мен. Или просто не иска съпругът ù да ме убие пред свидетели. Питам се дали е само махмурлук. Защо да викат лекар заради едно напиване? Но когато лекарката сяда до мен, забелязвам, че не носи чанта с уреди за преглед, а само бележник.
– Дана – казва нежно тя.
Поглеждам я и сядам, макар че главата ми ще се пръсне от болка и бучи. Тя се обръща към родителите ми:
– Всичко е наред. Може ли да ни оставите насаме?
Няма нужда да им казва втори път.
Все още не мога да вляза в спомените на Дана. Знам, че фактите са там, но стената пред тях е като тиня.
– Искаш ли да ми кажеш какво се случи?
– Не знам – отговарям. – Не помня.
– Толкова ли е зле?
– Да, зле е.
Пита ме дали родителите ми са ми дали някакви лекарства за главоболие и против препиване и аз отвръщам, че не са ми дали нищо. Тя излиза и след секунди се връща с две хапчета и чаша с вода. Не успявам да ги преглътна, започвам да се давя и едва не повръщам пред жената. Неловко е. Правя втори опит и успявам. Изпивам водата. Доктор Пи излиза да ми сипе още вода и може би да ми даде време да помисля, но всичко все така тъне в тиня. След малко се връща, подава ми водата и пита:
– Разбираш защо родителите ти са ядосани, нали?
Чувствам се ужасно глупаво, но не мога да се преструвам.
– Наистина не знам какво се е случило. Не лъжа. Иска ми се да можех да излъжа, но дори това не мога.
– Била си на купона на Камерън. Избягала си от къщи, за да отидеш. И там си започнала да пиеш. Много. Приятелите ти са били разтревожени, но не са те спрели. Опитали са се да те спрат едва когато си поела към колата, за да се прибереш у дома.
Все още съм под вода. Споменът е на повърхността, но не мога да стигна до него. Знам, че ми казват истината, но аз не я виждам.
– Карала съм?
– Да, въпреки че ти е било забранено. Откраднала си ключовете на баща си.
– Откраднала съм ключовете на баща си – произнасям на глас с надежда да видя някаква искрица… нещо, което да ми припомни.
– Когато си тръгнала да се прибираш с колата, всички са се опитали да те спрат, но ти си се развикала, наричала си ги с ужасно грозни думи. И когато Камерън се е опитал да ти вземе ключовете…
– Какво съм направила?
– Ухапала си го по китката. И си избягала.
Ето така трябва да се е чувствал Нейтън на следващата сутрин.
– Приятелката ти Лиза се е обадила на родителите ти. Те са хукнали веднага. Когато баща ти е успял да те настигне, вече си била в колата. Опитал се е да те спре, а ти едва не си го прегазила.
Едва не съм го прегазила?
– Не си стигнала далеч. Била си прекалено пияна, за да излезеш от алеята пред къщата и си се забила в двора на съседите. После си се ударила в телефонния стълб. За щастие, никой не е пострадал.
Издишам. Опитвам се да се добера до съзнанието на Дана и да намеря спомен. Няма.
– Това, което искаме да знаем, Дана, е защо си направила това? Защо след всичко, което се случи с Антъни, си постъпила така безотговорно.
Антъни. Това име е прекалено ярко, за да се скрие в мъглата. Тялото ми се гърчи от болка. Усещам само разкъсваща болка.
Антъни. Брат ми.
Моят мъртъв брат.
Моят брат, който загина на седалката до мен.
Защото катастрофирах.
Защото бях пияна.
Заради мен.
– Господи – крещя. – Господи!
Сега го виждам. Тялото му е в кръв. Пищя.
– Всичко е наред. Всичко е наред – повтаря доктор Пи.
Но не е наред.
Не е.
Тя ми дава някакво по-силно хапче. Опитвам да се възпротивя, но няма смисъл.
– Трябва да кажа на Рианън – не, нямах предвид това, просто самò се изплъзна.