Специалният салон беше отделен от общата трапезария с преграда от красива махагонова дърворезба и цветни стъкла. Той се намираше в дъното на заведение то, в дясната му ъглова част — прозорците с капаци откриваха изглед към улиците от двете страни. През деня хората около масите имаха възможност да наблюдават улиците, защото капаците бяха отворени. Вечер обаче ги затваряха и вътре цареше безкрайно уютна, интимна атмосфера в светлината на свещи и танцова музика.
Отсреща беше махагоновият ъглов барплот, който представляваше точно копие на старинен европейски бар — с тъмнозелена мраморна повърхност, месингови парапети за краката и тъмночервени кожени столчета. Сферичните огледални рафтове бяха претрупани с кристални чаши и с маркови алкохолни напитки от цял свят.
Кейт си спомни от детството как това огромно заведение тръгна от една нищо и никаква ирландска кръчма. Обикновено изпитваше носталгия, когато влизаше тук, но този път ужасно се подразни, когато погледна как Франк О’Халоран притичваше неуморно от единия до другия край на бара, редеше купички с евтини ядки и вадеше табли с плодове от хладилниците под барплота.
През делничните дни обедните гости бяха обслужвани от двама бармани, докато през първите три вечери от седмицата те ставаха трима, след това — четирима, защото в четвъртък, петък и събота вечер заведението беше пълно с посетители.
— Здравей, Франк — поздрави го тя. Този пооплешивял барман работеше в заведението близо двайсет години. — Кой друг е на работа с теб днес?
— Джими — отвърна той, като хвърли бегъл поглед към нея с пълно безразличие.
— Аз бях останала с впечатление, че днес той трябва да е с вечерната смяна.
— Двамата с Пит Фелоус си размениха смените.
— И къде е Джими?
— Нямам представа, Мери Кейт.
За хората от персонала и работното им време отговаряше управителят на ресторанта Луис Келард.
— Надявам се, че Луис ще се погрижи да ти осигури помощник — каза Кейт и тръгна да излиза.
— Трябва да ти кажа нещо, Мери Кейт.
Тонът му внезапно събуди у нея някакво неприятно предчувствие и тя веднага се обърна.
— Слушам те. — Кейт отиде по-близо до него.
Изглежда, толкова беше бързал, че по челото му имаше капки пот.
— Решил съм да напусна.
Тя го погледна стреснато, защото я плашеше мисълта, че нейните близки познати един по един напускат живота й.
— Да нямаш някакъв проблем, Франк? Да не би да си болен?
— Имам проблем, и то голям, но не съм болен, а не мога да гледам какво става тук. Винаги ми е било голяма гордост, че работя в „Донован“. Аз тук знам по име всички редовни клиенти на бара, знам им вкусовете, привичките. Баща ти, Бог да го прости, познаваше така клиентите в трапезарията.
— Знам… — отвърна Кейт и изпита остра болка от думите му, защото те бяха обвинение към нея и към лошата й работа.
— „Донован“ е специален ресторант. Баща ти успя да го запази като по-особено заведение даже, след като го издокара и му придаде луксозен вид. Той остави своя следа тук, нещо особено, което направи ресторанта любимо място на много хора. Няма защо да си кривя душата, Мери Кейт, ще ти кажа това, което си мислим ние тук, по-старите от персонала: ти нямаш таланта на баща си. Много ни се искаше да го управляваш като него, ама не се получи.
Кейт отчаяно се мъчеше да не избухне в сълзи.
— Но и аз съм през цялото време тук, както правеше той — опита се да се оправдае тя.
— Душата ти не е тук — заяви Франк. — На теб ти е все едно, че съм сам на бара. Дойде, видя, че съм сам, подхвърли между другото „надявам се Луис да се погрижи да ти осигури помощник“ и си тръгна. Твоят баща това нямаше да го направи. Най-напред щеше да ми намери човек, а после щеше да проучи защо Луис това го е пропуснал и не е оправил всичко преди него.
Кейт усещаше как сълзите вече парят в очите й, затова се обърна и тръгна обратно към трапезарията.
— Предай на Марджъри да ти впише в последния чек двойна заплата — имаше предвид опитната счетоводителка, която повече от десет години работеше в заведението.
Кейт остана като попарена, когато иззад гърба й долетя ядният глас на ирландеца:
— На Марджъри това ще й го кажеш ти, Мери Кейт Донован! Ти трябва да свършиш тая работа… ти си шефката, ти се разпореждаш тук, не ние с Марджъри.
Кейт само кимна — имаше чувството, че всеки момент ще избухне в сълзи и ще повърне.
— И друго ще ти кажа… — чу се отново зад гърба й. — Защо ме оставяш да си говоря с тебе по този начин?