Баща ти никога нямаше да го позволи!
— Върви по дяволите! — изсъска през зъби Кейт.
— И още нещо трябва да знаеш — извика пак той.
Тя се извърна към салона с гневно стиснати юмруци. Франк стоеше зад бара с почервеняло от ярост лице:
— Очи ли нямаш, та не виждаш колко са скапани лимоните? Защо веднага не се затича към кухнята да видиш кой, по дяволите, приема някой да ни пробутва подобни боклуци?
Кейт не отговори, но когато мина покрай входната врата, не пропусна да забележи, че главният сервитьор Кевин Сандовски още не е на мястото си, макар че минаваше единайсет и двайсет и пет. Когато влезе в кухнята, завари вътре Луис Келард заедно с няколко от сервитьорите, които имаха задължението да се погрижат за пълната подготовка на ресторанта преди отварянето му за обяд — те стояха, бъбреха си и се шегуваха.
— На какво прилича всичко това? — възмути се тя.
Сандовски веднага стана от табуретката, но й се стори, че обърна леко глава към сервитьорите и завъртя очи с отегчение. Луис Келард я погледна с разбираща усмивка:
— Покрай моята съпруга две бременности са ми минали през главата. Кейт. Знам какво тежко изпитание е за една жена всичко това, особено пък ако й се налага и да работи. Не бива да се изнервяш.
— Друго ме изнервя — отвърна Кейт, като се чудеше дали това беше насърчение от негова страна или съжаление. — От Франк Халоран разбрах, че ни доставят некачествени продукти. Вярно ли е това?
— Не е вярно, естествено. — Луис поклати категорично глава. — Лимоните застояват малко повече, защото използваме по-малки количества отпреди.
— А защо използваме по-малко?
— За това ще трябва да попиташ Марджъри — отвърна Луис. — При нея са всички отчети за работата. Печалбата понамаля.
Кейт кимна и каза:
— Ако ви потрябвам за нещо, ще ме намерите в кабинета.
Нейният кабинет, преди време — на баща й, беше отделен от главната трапезария с широк вестибюл, облицован с ламперия, откъдето се влизаше също така в кабинетите на счетоводителя и управителя на заведението. На горния етаж имаше апартамент — той стоеше заключен и до него се стигаше не по стъпалата от някогашната кръчма, а по специална стълба, разположена непосредствено до кабинета. Баща й почти не използваше това жилище, освен когато времето навън беше много лошо или когато работеше до късно през нощта.
Марджъри седеше с калкулатор в ръка на своето място и правеше изчисления, а счетоводните книжа бяха разпръснати по бюрото й.
— Франк О’Халоран е решил да напуска — уведоми я Кейт. — Бих искала в последния чек да му запишеш двойна заплата.
Счетоводителката — жена с вече побеляваща коса — я погледна въпросително:
— Вие наистина ли ще го оставите да напусне?
— А какво да направя? Нима мога да го спра? — поинтересува се Кейт, като стискаше до болка юмруци.
— Не зная. Сигурно вие знаете най-добре.
— Да, знам нещо, и то много добре — отвърна троснато тя.
— Какво е то, Кейт?
— Че трябва да използваме компютърна счетоводна система. Тези книжа и сметки вече са безнадеждно остарели, както и…
— Както и аз, нали? — пошегува се с горчивина счетоводителката.
— Не исках да кажа това, Марджъри.
— Та нали работим изцяло с компютри — в тона й прозвуча състрадание към Кейт. — Сметки, резервации, всичко останало. Може би не ти е направило впечатление?
— Знам това! — отвърна енергично Кейт, но вече се чувстваше смазана, независимо че едва ли имаше половин час, откакто беше дошла в ресторанта. — Говоря за всички тези книжа и папки. Ти продължаваш да работиш с тях. Защо цялата тази информация не е в компютър?
— Има я и в компютъра. Баща ти държеше да се придържаме към традиционните методи на осчетоводяване, ето защо една част от нея прехвърлям от компютъра в папките. — Възрастната жена направи пауза, за да чуе коментара на Кейт, но тя нищо не каза, тогава счетоводителката продължи да смята. — Кейт, струва ми се, ти нямаш дарба да се справяш с този бизнес — каза, без да вдига глава. — Може би няма да е зле да продадеш ресторанта.
Този път Кейт се почувства смазана. Излезе от стаята, без да каже нито дума — за пореден път се оттегляше безпомощна и обезверена. Беше загубила сили и самочувствие. Беше загубила вярата в себе си, но не само това — доверие в нея губеха и другите.
Преживяното с Мичъл и детето, което носеше от него, я превърна в немощно, неуверено, неуравновесено същество. Най-ужасното беше, че всяка мисъл за бебето я връщаше към спомена за кошмарното лековерие, с което някога беше приела баща му. Месеци наред се надяваше да изпита някакво майчинско чувство, но вече се страхуваше, че дори любовта към собственото й дете няма да се събуди поради ненавистта й към Мичъл.