Седна зад бюрото на баща си с ясното съзнание, че ако не предприеме нещо и ако не стъпи здраво на краката си след всичко, което Мичъл й причини, положението ще стана още по-ужасно. Трябваше да намери сили да прости и на него, да прости и на себе си, че се остави да я подмами. Само така можеше да се отърве от лошите си спомени и да започне да гледа смело напред.
Но за да прости и да забрави, най-напред трябваше да разбере какво беше породило у него подобни помисли, през какво е минал в живота си, за да се превърне в подобно чудовище.
Подпря брадичката си с ръка и се замисли по какъв начин може да проучи това, за да стигне до отговорите…
Нямаше да получи информация нито от Каролин, нито от Сесил Уайът. Матю Фарел и Мередит Банкрофт го познаваха добре, но на благотворителния бал за Детската болница Мередит стана свидетел на сцената с Мичъл и повече не я погледна. В Ангила научи от Ивън доста неща за детството на Мичъл и те бяха потресаващи, но не можеше да иска допълнителни сведения от него…
Внезапно се сети за срещата с Грей Елиът: той седеше на бюрото си, вадеше папки от една голяма купчина и ги слагаше на масичката пред Кейт и Холи.
Изведнъж я обзеха невероятна решителност и изненадващ оптимизъм — чувства, които беше позабравила вече от доста време, и веднага извади от чекмеджето телефонния указател.
Наложи се да изчака известно време на телефона, защото Грей Елиът не отговори веднага.
— Госпожице Донован? — пръв започна той. — Разбрах от секретарката ми, че настоявате да разговаряте с мен по някакъв важен въпрос.
— Точно така — потвърди уверено Кейт, — но държа да се срещна лично с вас.
— Ами през следващата седмица съм зает, но…
— Няма да ви отнема много време, освен това е спешно… и много важно.
Той направи известна пауза и Кейт си го представи как се взира в календара си.
— Какво ще кажете за утре в дванайсет и петнайсет? Малко преди обедната ми почивка.
— Ще дойда — отвърна Кейт. — Благодаря ви.
Четирийсет и първа глава
— Господин Елиът ще ви приеме сега, госпожице Донован.
Кейт се изправи и последва секретарката в кабинета. Ако вчера изглеждаше плачевно, то днес се беше облякла с подчертано внимание, за да постигне модната за лятото женствена мекота. Отчаяно се надяваше, че видът й ще заличи неприятното впечатление у окръжния прокурор от последния им разговор. Роклята й с висока талия, отлично се съчетаваше с бялата ленена чанта и прикриваше бременността й. Роклята беше с дължина малко над коляното, а сандалите на висок ток подчертаваха стройните й крака.
Косата й беше събрана отзад с костенурков гребен, така че прическата да отговаря на роклята в стил от шейсетте.
Кейт влезе в кабинета и Грей Елиът се изправи. По изненаданата му усмивка тя разбра, че изглежда много по-добре, отколкото на последната им среща. Малкият успех се оказа достатъчен да повдигне духа й.
— Да седнем ето там, госпожице Донован. — Той заобиколи бюрото си и посочи канапето и столовете, на които тя беше седяла с Холи по време на предишния разговор.
— Моля ви, наричайте ме Кейт. — Тя му се усмихна възможно най-любезно.
— Добре… Кейт — отвърна той, но свъси вежди, защото усети нещо.
Тя забеляза подозрителността му и реши да бъде откровена, за да постигне ефекта на изненадата.
— Надявам се, че ако си говорим на малки имена — тя се опита да изобрази очарователна усмивка, — ще сте по-благосклонен към услугата, за която дойдох да ви помоля. Господин Елиът, става дума за нещо ужасно важно.
— Моля те, наричай ме Грей — помоли я той, защото всичко друго би било проява на нелюбезност. В това отношение Кейт не му беше оставила кой знае какъв избор.
Тя не седна на дивана пред масичката, а предпочете стол, защото мекият диван щеше да я постави в по-неизгодна за преговори позиция. Очевидно Грей Елиът също беше запознат с тези тънкости, защото вместо да избере дивана, както тя се надяваше, заобиколи масичката и седна срещу нея.
— Ще желаеш ли нещо за пиене?
— Не, благодаря. — Кейт кръстоса крак върху крак, погледна го и се наведе, за да остави чантата си на канапето. Грей бързо огледа кръстосаните й крака. „Направи го неволно“ — помисли си тя, но очевидно прокурорът си падаше по хубавите крака. Внезапният спомен за Мичъл, който стоеше на балкона в Сейнт Мартен, проряза сърцето й и отне увереността й.
„Как да тълкувам тази твоя усмивка — че изглеждам прекрасно или че роклята не ми стои добре?“ — беше попитала тя.
„Усмихвам се, защото едва сега ми прави впечатление какви изключителни крака имаш, за пръв път ги виждам така добре.“