Той стана, отиде до вградената библиотека и измъкна оттам дебела папка.
— Технически погледнато — започна той, когато остави папката на голямата маса — материалите на Каролин не са зачислени към нашето разследване, така че служебната тайна не ме обвързва. Не виждам защо да не останеш тук и да я разгледаш, докато аз обядвам.
Напоследък всяка емоция, дори облекчението, я разплакваше. Кейт се изправи, избърса очи и му се усмихна.
— Много ти благодаря — прочувствено изрече.
Грей се взря в лицето й, после се върна до библиотеката, извади няколко папки и също ги струпа на масата.
— Тези материали са строго поверителни. — Той се усмихна многозначително. — Ще се върна след час.
— Госпожица Донован още е вътре — съобщи секретарката.
Грей кимна, отвори вратата и влезе в кабинета си. Кейт Донован беше толкова погълната от папките, че дори не забеляза завръщането му. Той седна на бюрото си, коженият стол изскърца и тя сепнато вдигна поглед.
— След двайсет минути тук имам среща — каза Грей, — но дотогава заповядай.
— Благодаря — отвърна тя и незабавно продължи да чете.
Грей взе бележник и химикалка, за да се подготви за срещата си, но не можа да се съсредоточи. След десетина минути той се предаде и впери поглед в Кейт, която се беше заровила в тъмносинята папка. Доколкото Грей си спомняше, папката отразяваше първите двайсетина години от живота на Мичъл и в нея нямаше нищо важно: училищни преписки, няколко писма, разкази на учители, които си спомняха Мичъл и още преподаваха в същите пансиони, а също копия на страници от училищни списания или годишници, съдържащи данни за него.
Но ето че Кейт очевидно намираше важна информация, защото ту се усмихваше, ту се мръщеше, а преди малко той съвсем ясно видя как пръстът й почти нежно се плъзна по снимката на Мичъл в един вестник.
Тя седеше вляво с лице към него. Главата й беше приведена, блестящата червена коса падаше по раменете й. Грей си помисли, че тя изглежда много млада, много уязвима и много, много красива: със светла кожа, дълги мигли и малка трапчинка на брадичката. Той се зачуди защо не е забелязал колко е красива. С тъмночервената си коса тя винаги му се бе струвала поразителна, но сега за пръв път виждаше лицето й. Огледа го бавно и на спокойствие и реши, че то е зашеметяващо красиво. А като се прибавеха изумруденозелените очи и стройните й крака… Кейт беше направо фантастична.
За нейно нещастие Мичъл Уайът не беше пропуснал да забележи красотата й, както и онзи загубеняк, Ивън Бартлет. Бартлет разправяше наляво и надясно, че я е зарязал и е развалил годежа им, пропускайки да спомене, че тя му е изневерила с друг мъж. Това щеше да накърни репутацията му на разгонен жребец. Грей стана от стола и се приближи към Кейт.
— Откриваш ли нещо полезно в тези бумаги?
Тя го погледна с искрящите си като скъпоценни камъни очи, кимна и му се усмихна чаровно.
— Той е бил изключителен атлет. Имал е успех във всичко, нали?
Той обмисли въпроса й, изненадан, че тя е впечатлена от спортните постижения на Мичъл.
— Предполагам, че да. Доколкото си спомням, имаше много училищни вестници и годишници с негови снимки, на които той спортува или печели трофеи.
— Не забеляза ли и нещо друго на тези снимки?
— Не — отвърна Грей. — Какво друго?
— Той винаги е сам — задавено изрече Кейт. Тя прелисти няколко страници и измъкна като доказателство първите снимки, които й попаднаха. Грей отиде до масата, за да ги разгледа. На снимката шестнайсетгодишният Уайът получаваше купа за подобрен училищен рекорд: най-много голове, отбелязани през един сезон.
— Не е сам — изтъкна Грей. — Двама негови съотборници също имат купи и стоят от двете му страни.
— Да — тихо се съгласи тя. — Но родителите на тези две момчета стоят зад синовете си. Същото се повтаря на всички снимки.
Бавно запрелиства папката, показваща хронологията на един живот, докато не стигна до една снимка, направена по време на мач по крикет, когато Мичъл е бил на около шест годинки. Бухалката изглеждаше несъразмерно голяма за телцето му, лицето беше намръщено от огромното усилие да се концентрира.
— Това се казва хлапе, което не иска да изпусне топката — пошегува се Елиът.
Кейт кимна, понечи да каже нещо, но тръсна глава и размисли.
— Прочете ли разговора с пазача на парка във френския пансион?
— Точно това не ме интересуваше — призна той. — Какво научи оттам?
— Господин Брикли казва, че Мичъл предпочел да прекара няколко Коледи с него и жена му вместо със семейството на директора. По-късно Мичъл им пишел от следващия си пансион, но съпругата на Брикли починала и той престанал да отговаря на писмата му. Знаеш ли защо Мичъл е пращал писма на някакъв си пазач, който изобщо не се е интересувал от него? — Гласът на Кейт беше задавен от напиращите сълзи.