Но не беше възнамерявал да я разиграва като кученце на каишка, което трябва да открие, че господарят му е изчезнал и го е зарязал. Не е искал такова нещо да се случи. Може би я е чакал, за да й каже: „Извинявай, че те използвах и те нараних — семейство Бартлет беше истинската ми мишена.“
Нямаше значение защо е бил там. Чакал я е — единствено това беше важно. Може би в края на краищата Холи е била права — докато е изпълнявал плана си за отмъщение, е изпитвал някакви чувства към нея, може би е искал да гледат изгрева заедно. Поведението му на благотворителния бал по-скоро опровергаваше последната мисъл, затова Кейт реши никога вече да не мисли за онази отвратителна нощ.
Някакво гласче в душата й я умоляваше да издири Мичъл и да даде шанс на чувствата, които той може би изпитваше към нея. Но логиката беше безмилостна: тя носеше детето му, а Мичъл се боеше от бащинството. Без съмнение усещаше, че видът на собствения му син ще възкреси спомена за ужаса и болката на цялото му детство. Кейт беше обзета от желание да упражни насилие над Хенри и Ивън Бартлет, а също и над Сесил Уайът и всички, които бяха превърнали живота на красивото чернокосо и синеоко момченце в низ от безсмислени страдания.
Тя спря едно такси, седна отзад и поиска да я закарат до ресторант „Донован“. Когато започна да казва адреса, шофьорът махна с ръка:
— Всички в Чикаго го знаят.
Не беше точно така, но Кейт отказа да спори. Тя погали корема си и прошепна на бебето, което само преди час не можеше да приеме:
— Даниъл Патрик Донован, имаме да управляваме ресторант!
Кейт бутна тежките врати и забързано влезе в заведението, после спря за момент и реши, че Даниъл Мичъл Донован е идеалното име.
Четирийсет и втора глава
Кейт спря колата си до тротоара десет минути преди началото на работното време, но никой от шофьорите на „Донован“ не я чакаше под тентата както обикновено всяка сутрин в единайсет и двайсет.
По-рано тя бе оставила Дани и бавачката му пред ресторанта, защото имаше час при зъболекаря, и сега искаше да целуне момченцето си, преди Моли да го изведе на разходка в парка, което се случваше почти всеки ден по това време.
Дани беше на годинка и десет месеца, беше много енергичен и обожаваше люлките, катерушките и пързалките. Миналата неделя Кейт го изведе в парка до тях и му направи няколко чудесни снимки. На тях Дани пускаше корабчето си в големия фонтан и дърветата красиво се открояваха на заден план.
През онзи прекрасен септемврийски следобед хората на два пъти се бяха спирали, за да се порадват на момченцето, което редовно се случваше по време на разходките им с Дани. Той беше одрал кожата на баща си — имаше гъстата черна коса на Мичъл и кобалтовосините му очи, обрамчени от тъмни ресници, притежаваше дори непринудения му чар. Освен това показваше признаци, че е наследил магнетизма му. С една усмивка Дани печелеше всички женски сърца — като се започне от старите дами, мине се през тийнеджърките и се стигне до една двегодишна южнячка на име Кейпъртън Биърн.
Единственият видим генетичен принос от страна на Кейт беше чупливата му коса.
За възрастта си той беше висок, с изненадващо добра координация и растеше толкова бързо, че понякога на Кейт й се искаше да спре стрелките на времето, които с такава скорост отмерваха дните и минутите на детството му. Дани беше изключително умен и вече повтаряше думи и фрази от езиците на различните националности, чиито представители имаше сред служителите на „Донован“. Най-новата му придобивка от цветиста полска псувня — наведе Кейт на мисълта, че Дани трябва да стои с Моли горе, в апартамента, който тя беше разширила и ремонтирала, за да прекарва известно време с детето си дори когато е на работа.
Чудейки се къде са се дянали шофьорите, тя се поколеба дали да не свие зад ъгъла и да остави колата на паркинга там, но реши да рискува фиш за глоба и не я премести. Беше пресякла половината тротоар, когато чу вестникопродавеца Ханк да крещи:
— Поздравления, госпожице Донован!
Кейт се озадачи, но му махна и продължи пътя си.
Отключи масивните парадни врати, отвори ги — и не видя абсолютно никого. Помещенията бяха приготвени за обяд, всичко изглеждаше перфектно, с изключение на това, че вътре нямаше жива душа — нито оберкелнера, нито някой от многото му помощници. Все по-объркана, Кейт ускори крачка, насочи се към кухнята, втурна се през въртящите се врати и се закова на място, когато усмихнатата армия от верни служители я посрещна с ръкопляскащи и радостни викове. Моли стоеше начело на тълпата заедно с усмихнатия Дани. Точно до него на голямата поставка, където главните готвачи обикновено излагаха менюто за удобство на кухненския персонал и келнерите, пишеше: „Кейт Донован, ресторантьор на годината“.