Кейт пое Дани от ръцете на Моли и огледа усмихнатите лица.
— За какво е всичко това? — попита.
Франк О’Халоран се ухили първо на Марджъри, после на другите служители.
— Тя още не е видяла! — възкликна той и всички избухнаха в смях.
— Какво да съм видяла?
Дру Гарети, мениджърът, който беше заменил Луис Келард преди малко повече от две години, й подаде сутрешното издание на „Чикаго Трибюн“. Той бе разгърнат на страница със статия, озаглавена „КЕЙТ ДОНОВАН, РЕСТОРАНТЬОР НА ГОДИНАТА“. Според статията тя беше удостоена с тази чест отчасти заради превъзходната кухня и отличното обслужване в „Донован“, отчасти заради програмата, създадена от Кейт. Четири пъти годишно главният готвач и помощниците му се разменяха с колегите си от други прочути заведения в страната. Така клиентите на „Донован“ имаха възможност да опитат храната на други престижни ресторанти и обратното.
Към статията бяха приложени няколко снимки на Кейт, използвали при предишни материали за „Донован“, включително една с губернатора на Илинойс, и друга с кухненския персонал и Дани на високото си столче. Надписът под втората гласеше:
Кейт Донован управлява ресторанта си, докато синът й Даниъл изучава тънкостите на занаята от столчето си.
Кейт прегледа статията и простичко изрече:
— Няма как да ви се отблагодаря за всичко, което направихте.
Дру първо погледна часовника си, после всички останали.
— Отваряме след две минути — предупреди ги той и на излизане потупа Кейт по рамото. — Ти си върхът.
Тя прегърна Дани.
— Чу ли, Дани? Дру каза, че сме върхът.
В отговор детето я целуна по бузата и изгука:
— Моли и мен отиваме в парка, мамо.
Кейт го пусна на пода и той улови ръката на Моли. Дани обожаваше детегледачката, която започна да се грижи за него след раждането му, а ирландката не даваше и косъм да падне от главата му.
— Без флиртове с Кейпъртън — подразни ги Кейт, поглеждайки първо момченцето си, после всеотдайната му бавачка.
— Били Уайът ви чака — съобщи секретарката, докато Ивън минаваше край бюрото й с куфарче и сгънат вестник. — Тук е от десет часа и настоява да ви види.
— Донеси ми чаша вода, изпрати някого за доктор Пепър и едва тогава го пусни — тросна й се той. Влезе в кабинета си, хвърли вестника на бюрото и извади от куфарчето документите, по които бе работил снощи.
Секретарката му пристигна с чаша леденостудена минерална вода и Ивън седна зад бюрото. Взе „Трибюн“ и препрочете най-новата статия за поредния успех на Кейт. Тя беше като трън в петата му, който все не успяваше да извади. Всички знаеха за годежа им и тъкмо когато хората започваха да забравят, Кейт грейваше като звезда в някой местен вестник или списание.
Според предишната статия щатският обвинител и кметът бяха сред редовните й клиенти. Седмици след това Ивън не можеше да си покаже носа било в съда, било на другите места, където се събираха адвокати, без да му намекнат, че не е осъзнал какви политически изгоди е изпуснал, като не се е оженил за нея. Днешната статия отново я превъзнасяше до небесата и дотук нищо ново. Новото беше голямата, хубава, цветна снимка на Кейт с копеленцето на Уайът в кухнята на ресторанта. За втори път трябваше да гледа тази снимка. Малкото копеле така беше одрало кожата на баща си, че чак не беше за вярване, и това още повече разпалваше гнева му.
— Здрасти, Ивън. Благодаря ти, че ми отдели време.
Той отвратено захвърли вестника, изправи се и се ръкува с Били. На седемнайсет момчето беше хубаво хлапе, малко набито като баща си, но не беше приятно като него.
Съдебните психиатри се бяха съгласили — с малко помощ от отличните адвокати на защитата, които кантората на Ивън бе осигурила — че терапията с антидиуретични хормони е виновна за психотичния срив на Били в деня, когато застреля баща си. За този извод не бе нужно голямо въображение — всички знаеха, че лечението може да доведе до психотични епизоди. Една година в психиатрична клиника плюс непрекъсната терапия по време на тригодишния период на пробация — предполагаше се, че с тази помощ Били ще се научи да разрешава конфликти и ще придобие контрол над чувствата и действията си.
— Как е новата ти приятелка? — попита Ивън и се помъчи да се сети за името, което Били бе споменал по време на предишната им среща.
— Ребека е добре.
— Къде се запознахте?
— На груповата терапия. Вероятно познаваш родителите й — семейство Кроуел?