Адвокатът не ги познаваше, затова поклати глава и приключи любезния разговор.
— С какво мога да ти помогна? — попита той, но вече се досещаше какво търси Били тук. Сесил беше починал наскоро, оставяйки една трета от имуществото си за благотворителност и една трета на Били, която щеше да се управлява от попечителски фонд, докато момчето не навърши трийсет години. Имаше клауза, че ако междувременно го осъдят за друго углавно престъпление, Били ще я загуби. Последната една трета се наследяваше от Мичъл Уайът, който вече бе упълномощил изпълнителите на завещанието да създадат с неговата част фондация „Уилям Уайът“ за подпомагане жертвите на насилие.
— Искам да унищожиш завещанието на дядо Сесил. Мичъл ще основе някаква тъпа фондация с моите пари. Искам да го спреш, преди да е станало твърде късно. Баща ми е мъртъв, дядо и прадядо са мъртви и всичко тяхно трябваше да е мое. Ако татко не беше довел Мичъл в семейството, дядо нямаше да му остави моите пари и сега щях да съм богат. Вместо това трябва да чакам още тринайсет години, за да получа късче от това, което ми се полага. Няма да се примиря. Пробацията изтича след година и половина. Искам си моите пари и моя живот!
— Били, вече сме водили този разговор. Както ти казах, завещанието беше съставено от най-добрата адвокатска фирма в Чикаго. Чел съм го и няма нито една вратичка, през която да си измъкнеш парите от Мичъл. Знам, че не е честно, но ще трябва да се научиш да живееш с…
— Не разбираш! Мразя онова копеле! Мразя го толкова много, че ми причернява пред очите!
— Повярвай ми, знам как се чувстваш.
Били го изгледа с презрение, затова Ивън бутна вестника към него.
— Виждаш ли снимката? Това беше моята приятелка. Мичъл Уайът я прелъсти. А това хлапе — виждаш ли го? То е негово.
Били внимателно огледа момченцето на фотографията и изрече с глас, от който Ивън го побиха тръпки:
— Значи той ми се пада — какво — братовчед?
Четирийсет и трета глава
Най-близкият парк беше един огромен правоъгълник, а пътеките през дърветата му водеха до четирите съседни улици. Разстоянието беше твърде голямо за Дани, но той все настояваше да опита и в крайна сметка първата част от пътя прекарваше до количката си, а втората — в количката си.
— Я, кого виждам! — възкликна Моли, когато наближиха парка. — Ето я нашата приятелка Реба с балон в ръката. Интересно, за кого ли е този балон?
— За мен! — възбудено извика момченцето и запляска с ръчички. Щом стигнаха до люлките, Дани слезе от количката и се затича към Реба, която седеше на пейката и четеше книга. Момичето беше на осемнайсет години и си почиваше преди колежа — така поне бе казало на Моли, когато се появи в парка преди две седмици.
— Здравей, Дани — поздрави го Реба, сякаш не знаеше, че в ръката си държи червен балон.
— За мен? — каза детето и посочи балона. — Моля те! — добави то с онази усмивка, която неизменно очароваше хората и обикновено му осигуряваше каквото си поиска.
Реба се усмихна, изправи се, без да пуска балона, и смигна на Моли.
— Върви след балона, Дани, и ще намериш изненада.
— Костенурка! — радостно предрече Дани и последва момичето към една пътека заедно с Моли, която буташе празната количка.
— След балона. — Реба тръгна по пътеката.
— Балонът е същият цвят като ризата ти. Кой цвят е това? — попита Моли.
— Червено! — весело отвърна Дани.
Малко зад тях нещо в храстите изшумоля. Моли се обърна, за да види бухалката секунди преди тя да я удари по главата. Не видя, че бухалката се вдига за втори удар, нито чу как Реба яростно шепне: „Не, Били, недей! Разбрахме се да няма насилие!“ Не чу как Дани плаче и я вика: „Моли! Моли!“ Не усети как пъхат в роклята й лист хартия.
В парка близо до люлките две майки вдигнаха поглед и видяха как над дърветата се носи яркочервен балон. Намериха в това нещо съмнително едва след петнайсет минути, когато една окървавена жена излезе от горската пътека, олюлявайки се.
В срещуположния край на парка някакъв възрастен мъж седеше на една пейка и хвърляше фъстъци на катеричките. От гората излезе млада двойка, която буташе тъмнозелена количка с дете, което опитваше да се измъкне. Младата майка се смееше и го държеше. Възрастният мъж намери в това нещо странно едва след двайсет минути, когато полицейски коли с включени сирени и светещи лампи обградиха парка.
Грей Елиът беше в кабинета си на петия етаж на Ричард Джей Далей Сентър, където обядваше на бюрото си и нахвърляше бележки за речта, която трябваше да произнесе следващата седмица пред Комисията за борба с престъпността. Той вдигна телефона със сандвич в едната ръка и прие обаждането на капитан Ръсел Харви.