— Да, така е. Уилям е бил прекрасен човек — изключение в тази фамилия, където от поколения насам се раждат единствено самовлюбени идиоти. — Наведе глава и погледна Макнийл: — Уилям се върнал в Лондон, изпълнен с възторг от невероятните постижения на брат си, но Едуард отказал да се свърже със своя син. Сесил обаче проявил интерес и дори настоял да се види с внука си. Срещнали се през август, когато Мичъл дошъл по работа в Щатите. След изчезването на Уилям през ноември Сесил поискал Мичъл да се върне в Чикаго, за да се сближат. По ирония на съдбата старецът така се привързал към блудния си внук, че тази вечер дори го е поканил да присъства на тържеството по случай осемдесетия му рожден ден. Трябва да вървя.
— Той тръгна към колата си.
Макнийл го последва:
— Така и не разбрах защо трябва да наблюдаваме Мичъл Уайът.
Елиът рязко се обърна:
— Май пропуснах най-важното. Ще изтъкна две причини: през септември, месец след първата среща между Сесил и Мичъл, Едуард — бащата на Уилям и Мичъл — „случайно“ пада от балкона на жилището си, намиращо се на трийсетия етаж, и загива. През ноември изчезва Уилям. По стечение на обстоятелствата преди всеки инцидент, както сочат данните от паспортната и емиграционна служба на САЩ, Мичъл е идвал в страната и непосредствено след това е напускал.
Прокурорът забеляза как Макнийл присвива очи и продължи:
— Вече ти е ясна част от картината. Ще ти кажа и още нещо: от две седмици Мичъл е в Чикаго. Отседнал е в къщата на Уилям, за да „утешава“ красивата му съпруга и да се сприятели с четиринайсетгодишния му син. — В гласа му прозвуча нескрито отвращение: — Мичъл Уайът убива членовете на своето семейство, за да осъществи някакви свои цели.
— Смяташ, че е решил да си присвои семейните богатства — подхвърли детективът.
— Смятам, че в рода Уайът се е появил поредният социопат. Социопат и хладнокръвен убиец.
Макнийл се върна в шевролета при Чилдрис и двамата загледаха как лимузината на Елиът спря на алеята, за да изчака неколцина гости да се качат в поредния роувър. Някаква беловласа жена се подхлъзна, но съпругът й успя да я задържи на крака. Мъж и жена на средна възраст зъзнеха и чакаха, докато един от служителите на паркинга помагаше на двама възрастни гости да се качат в джипа.
— Има нещо гнило — каза Чилдрис, щом джиповете потеглиха. — Погледнах алеята пред къщата и забелязах, че е разчистена от снега.
— Да, така беше — съгласи се Макнийл.
— Тогава защо, по дяволите, пазачът кара всички да си оставят колите на пътя?
— Кой знае? — сви рамене Макнийл.
Втора глава
Потокът от коли беше секнал, когато към портала бавно се приближи още един автомобил. Чилдрис остави чашата с кафе, което тъкмо си беше налял от термоса, и вдигна бинокъла. Макнийл се приготви да запише данните, които колегата му задиктува:
— Колата е ролс-ройс, скъп ретро модел, кафява на цвят, идеално запазена. Управлявана е от шофьор. Отзад седи жена. Страхотна е!
— Кое — колата или жената? — попита Макнийл.
Чилдрис дрезгаво се засмя:
— Колата. Жената е поне на деветдесет и се е намръщила сърдито, като слуша какво обяснява портиерът на шофьора, който е приблизително на нейната възраст. Явно е недоволна, че трябва да остави скъпата си кола на алеята.
Коментарът на Чилдрис не бе особено точен. Оливия Хърбърт, сестрата на Сесил Уайът, не беше недоволна, че нейният брат е забранил паркирането, а кипеше от гняв.
— Ах, този нагъл безсрамник! — възкликна, когато колата й последва трите джипа. — Погледни алеята, Грейнджър! Виждаш ли да има сняг по нея?
— Не, госпожо.
— Сесил разиграва гостите си като маймуни, за да се наслади на властта си!
— Сигурно е така, госпожо. — Гласът на човека, който бе шофьор на Оливия от четирийсет години, трепереше не само от възмущение, но и от възрастта.
Оливия Хърбърт се отпусна върху меката кожена седалка, щом разбра, че Грейнджър напълно я подкрепя, но гневът й продължаваше да бушува. Не само на Оливия, но и на всички познати на нейния брат им беше дошло до гуша от идиотските му „екстравагантности“, които от време на време проявяваш, само и само да налага волята си и да се наслаждава на чувството си за превъзходство.
— Вече е на осемдесет, но всички продължават да се примиряват с безочливата му наглост, просто недоумявам как е възможно — ядно отбеляза Оливия. — Как е възможно? Всички са видели, че твърдението за алеята, затрупана от сняг, е очевидна лъжа, но никой не се е върнал! — добави тя, макар да знаеше защо гостите на Сесил се примиряват с неоправданото неудобство. Главната причина бе, че получаваха щедри дарения от него — десетки милиони долари, отпускани за благотворителните им кампании. Освен това те бяха дошли не толкова, за да празнуват, а да му правят компания, защото изчезването на любимия му внук Уилям, който беше едва трийсет и шест годишен, го смазваше и щеше да помрачи осемдесетгодишния му юбилей.