Десет минути след това телефонът отново зазвъня. Мичъл погледна смръщено към чантата й и се замисли, че навярно я търсеше нейният приятел — адвокат. Което означаваше, според заключението на Мичъл, че или е крайно настоятелен, или някакво шесто чувство му подсказва, че щом приятелката му не отговаря, значи скита с чужд мъж. Заковал поглед в чантата й, той си представи богат адвокат на средна възраст, който сигурно е бил привлекателен мъж, когато преди години Кейт се е запознала с него, но вече беше позагубил форма и чар… и полагаше отчаяни усилия да задържи една много по-млада жена… и още по-неприятното беше, че нищо чудно ролята й на негова „играчка“ даже да беше започнала да му омръзва.
Мичъл преценяваше нещата по този начин, защото това беше за него познат сценарий от собственото му минало, но в този случай не биваше да забравя все пак, че не беше зле да изпитва към адвоката известно благородно състрадание. Та нали този жалък нещастник беше похарчил цяло състояние, за да я доведе в един от най-луксозните хотели на Карибите, и докато работата го задържаше в Чикаго, Мичъл я беше повел към леглото си.
Кейт излезе заедно с ветеринаря и Мичъл вдигна глава, но му направи неприятното впечатление, че той я потупваше по ръката крайно фамилиарно.
— Ще му направя за всеки случай рентгенови снимки на главата — обеща докторът. — Ще се погрижа да бъде обезпаразитен и ще му сложа всички необходими ваксини. Обадете ми се предварително, ако решите да го доведете и утре вечер при мен. През това време — добави той, когато Мичъл се изправи — аз ще подготвя документите, за да го върнете без проблеми в Щатите.
Мичъл я погледна учудено, после се наведе да вземе куфара й, оставен до стола му, и й подаде чантата.
— Вчера май не трябваше да викам линейка за Макс — пошегува се той на излизане, когато й отвори вратата, ами трябваше да му купя билет за самолет. Кейт прие тази забележка с усмивка и обясни:
— Ще трябва да го взема със себе си, защото тук го очаква единствено евтаназия.
— Ветеринарят ли ти каза това? — Мичъл слезе от тротоара пред дома на доктора и махна на едно такси.
Кейт кимна.
— Да, той каза, че в Ангила на практика няма шансове той да бъде приютен някъде. Макс е безстопанствено куче и освен това е много едър, така че грижите за него ще изискват повечко пари.
Пред тях спря очукан сив шевролет с надпис „такси“ на вратата, двамата се качиха и Кейт продължи да обяснява, а Мичъл даде инструкции на шофьора.
— Тази сутрин се обадих на Холи, моята приятелка, която е ветеринар в Чикаго, и тя ми каза, че лекуването на бяс вече не е проблем, но в много редки случаи ваксината против бяс има тежки, дори фатални последствия при някои хора. Онзи лекар вчера направо изпадна в паника, при все че на острова нямат проблеми с тази болест. Така че той едва ли ще постави Мак под карантина за десет дни, ами ще вземе да го умъртви, за да провери веднага дали не е болен. Почти съм сигурна в това.
Мичъл мълчаливо се съгласи с нея и реши да смени темата:
— Телефонът ти звъня няколко пъти.
— Сигурно е Луис от ресторанта и Холи. — Кейт се протегна да вземе чантата си. Натисна бутона за гласовата поща, без изобщо да се замисля, че беше усилила звука до максимум, а Мичъл извади туристическата брошура, която видя в задния джоб на шофьорската седалка, и започна да я прелиства.
Първото съобщение беше от Ивън и тя изпита угризение на съвестта, когато долови каква загриженост звучеше в гласа му:
„Кейт, защо не ми се обади снощи, след като те търсих, мила моя? Тази сутрин пак звънях в хотела и оставих съобщение, но теб още те няма. Вече се притеснявам. Добре ли се чувстваш? Да не би пак да те боли главата?“
Притесни се още повече от второто съобщение, което също беше от Ивън:
„Скъпа моя, току-що се обадих на Холи и тя ми каза, че е говорила с теб и вчера, и тази сутрин, и че ти си добре. Явно си ми доста сърдита, че не съм при теб, и не желаеш даже да разговаряш с мен. Страшно много ми липсваш, Кейт, но за да бъдем заедно повече време, все трябва да заминаваме някъде, и това започна да ми омръзва. Защо да не живеем заедно тук, в Чикаго? От години сме заедно и сме щастливи един с друг. И желанията ни са еднакви — да си имаме дом, деца, да бъдем семейство. Не е ли това най-важното? Аз…“
Кейт затвори телефона, без изобщо да погледне следващото обаждане. Погледна крадешком към Мичъл и изпита облекчение, като видя, че се е съсредоточил в брошурата. След кратка неловка пауза Кейт каза бодро:
— Всичко е наред.
Той пъхна брошурата на мястото й и я погледна смръщено:
— Твоят приятел не е на същото мнение.
— Чу ли го?
— Нямаше как да не го чуя. Женен ли е?