— Скоро ли ще трябва да завия?
Мичъл се поколеба как да отговори, но след това отсече:
— След няколко километра.
Похотта и разсъжденията нямаха сили да надвият съвестта, но имаха сили да заглушат гласа й.
Кейт очакваше след тези думи да погледне към нея и да й обясни къде отиват, но той пак обърна глава към прозореца и не каза нищо. Тя се почувства объркана от мълчанието му и се протегна над него да вземе брошурата, която преди това държеше той. Почти същата беше получила и тя във фоайето на хотела — и в тази пишеше, че Сейнт Мартен е островче с площ от седемдесет квадратни километра и е притежание на две държави: северната част е френска, а южната — холандска.
Имаше приложена карта на острова и Кейт я разтвори, за да прецени къде се намират в момента. Пътуваха по главния път на острова, а според картата нямаше друг такъв и той правеше кръгова обиколка на целия остров. Тя беше забелязала, че малко след Питсбърг минаха покрай пътни отбивки с табели за залива Симпсън и аерогарата „Принцеса Джулиана“, което означаваше, че пътуваха на изток. Припомни си и други ориентири по пътя и стигна до заключението, че пътуваха на север, към френската част — от лявата страна беше Карибско море, а вдясно се виждаше подножието на планините.
Беше ясно, че крайният обект се намира във френската част, и Кейт се зачете в описанията на бурния нощен живот там, фантастичните магазини и великолепните плажове, в това число и нудистки. Четенето й помагаше да не мисли за обажданията на Ивън.
Тя четеше третата брошура, когато таксито направи завой, намали и пое по тясна лъкатушна алея, озеленена и оградена от каменни стени. Няколко минути алеята се виеше нагоре по един склон с гъста тропическа зеленина, после направи рязък завой и излезе пред каменен портал с униформен пазач, застанал до големи порти, на които с месингови букви се четеше: „Анклав“.
Мичъл се приведе и каза на портиера името си, след което вратите се отвориха и таксито влезе, направи още един завои и Кейт занемя от красотата на гледката, която се разкри пред тях: върху един склон непосредствено пред Карибско море беше сгушен великолепен триетажен хотел и средиземноморски стил, откъдето се спускаха няколко стъпаловидни алеи право към дълъг, уединен плаж със сърповидна форма и невероятно чист бял пясък. По стъпалата се движеха сервитьори с подноси с храни и напитки за плажуващите, които бяха скрити под огромни плажни чадъри, прикрепени към шезлонгите.
— Каква прелест! — възкликна Кейт.
Един от портиерите й отвори вратата да слезе. Тя се вмъкна от таксито и веднага се извърна да погледне хотела. Покривът беше от морска керамика, сградата беше покрита с бял хоросан и изпъстрена от многобройни кръгли красиви балкончета, както и няколко големи, покрити балкони.
Фоайето беше красиво и хладно, с полиран каменен под и големи остъклени врати, които извеждаха на балкон — ресторант. Мичъл я поведе напред покрай рецепцията, където една двойка си резервираше дихателни приспособления и платноходка, но когато той продължи напред покрай асансьорите към едно бюро с табела „Гостуващи“, тя го погледна неуверено.
— Не съм се регистрирал — обясни той.
— Не си ли отседнал тук?
Той поклати глава.
— Аз съм на яхтата на един мой приятел, но реших, че тук ще ни бъде по-добре.
Тя предпочете да не отива с него до рецепцията и посочи към няколко стола, между които имаше маса с купчина брошури на хотела:
— Ще те изчакам ето там.
Когато Мичъл тръгна към рецепцията, от един от магазините във фоайето излязоха две красавици. Те спряха погледи върху него и смехът им секна, после се обърнаха и го изгледаха как се отдалечи. Заговориха едва когато наближиха асансьорите, а там седеше Кейт.
— За пръв път виждам такъв красавец, а ти? — едната.
— Та той е божествен! — отвърна другата с огромно възхищение и с френски акцент, после се обърна, за да го погледне още веднъж.
Кейт проследи автоматично погледа й. Мичъл стоеше на рецепцията и попълваше декларациите. Направи й впечатление, че раменете му изглеждаха внушителни, но вниманието й беше привлечено и от друго. „Божественият“ не беше взел куфар със себе си!
Това едва ли означаваше друго, освен че Мичъл нямаше намерение да слага дреха на гърба си до сутринта, когато ще си тръгнат, и при тази мисъл сърцето й се сви. Предната вечер изрично й беше казал да си вземе нещо по-елегантно, за да потърсят забавление в някой нощен клуб, а ето че той не беше взел никаква дреха за себе си, нито даже бански костюм…
Сигурно защото тук и плажът, и басейнът са за нудисти!
В таксито беше прочела в онази брошура, че много от плажовете във френската зона са нудистки, а този хотел без съмнение беше в същата зона. Тръпки я полазиха по гърба дори само от мисълта да отиде на нудистки плаж, а да се появи гола — това беше немислимо.