— Чудесно, но си невероятно красив и е някак трудно да си представиш, че един толкова красив мъж може да е човек с характер, добросърдечен и… и с някакви особени качества. — Кейт съвсем се обърка и като не намираше как точно да се изрази, реши за по-ясно да използва пример. — Ще се опитам да ти поясня: — Тя разпери ръце и с усилие се усмихна: — Виж какво стана с нас. Ние сме заедно в тази хотелска стая, дискутираме проблеми за секса и правим това като стари приятели. Споделяме най-чистосърдечно, че ще бъде по-добре да не стигаме до леглото. — Кейт замълча с надеждата да чуе потвърждение от неговата уста.
Той кимна замислено с присвити очи, сякаш правеше някакво непредвидено и не особено приятно заключение.
— Значи това е, което смятаме за по-доброто?
Той го изрече така, сякаш задаваше въпроса на себе си, и Кейт реши, че не е нужно да отговаря. Пък и при създалата се ситуация това питане звучеше крайно неудобно, а тя вече се чудеше как да намира издържани обяснения. Ето защо се изправи мълчаливо и отиде до вратата към терасата.
— Виж, аз никога не съм мамила моя приятел — каза спокойно. — Всъщност никой от двамата не си е позволявал да върши непочтени неща, ето защо няма ли да е най-добре да постъпим като хора, които току-що са се сприятелили на един прелестен остров — просто да отидем на разходка. След като се върна в Чикаго, а ти… там, откъдето си дошъл, ще си пращаме картички от други места и ще си пишем: „Помниш ли онова прелестно кафене в Сейнт Мартен?“ След разходката, ако нямаш нищо против, ще ме оставиш в кабинета на ветеринаря. Аз ще си взема Макс и ще го прибера в Ангила.
Мичъл не каза нищо и продължи да мълчи, тогава Кейт погледна през рамо и го видя, че стои на същото място: подпрял рамо на прозореца, скръстил ръце, но този път я наблюдаваше със сключени вежди.
Тя се вгледа в красивото му лице с непроницаемо изражение, което не й позволяваше да отгатне мислите му.
— Мога ли да те попитам нещо? — попита неуверено тя.
Той кимна.
Тъй като нямаше сили да го гледа в очите, докато му задава този въпрос, Кейт се обърна пак към терасата, като потриваше нервно ръце.
— Не си ли разочарован, че снощи помежду ни не е имало истинско вълшебство? Че всичко е било за момента?
Тя не чу отговор и погледна през рамо. Той не наблюдаваше нея, а беше свел глава, сякаш разглеждаше килима.
— Не — отвърна отсечено той. Вдигна глава, погледна я право в очите и повтори: — Не.
Кейт се почувства като ударена от гръм. Тя с ясно съзнание си даде сметка за нещо още преди да чуе потвърждението му и стреснато се обърна към него:
— Ти не си разочарован от липсата на вълшебство просто, защото не си търсил подобно вълшебство и ти е било все едно?
— Ти употреби думата „вълшебно“ за снощното ни преживяване, не аз — каза той. Тръгна с решителна крачка към нея, за да й разясни как стоят нещата от негова гледна точка: — Аз не вярвам в никакви „вълшебства“ и „вълшебни“ неща в човешкия живот. Не вярвам нито в приказки, чудеса, магии, нито в съществуването на вещици или лоши ирландски джуджета.
— Тук вече се вслушвай в думите си — реши да се пошегува Кейт.
— Нали и ти не вярваш в подобни измишльотини?
Разочарованието й премина в обида, защото той явно беше доволен от цялата ситуация и в известен смисъл даже сам тласкаше нещата в тази посока. Тя се помъчи да отговори със спокоен глас:
— Вече е все едно в какво вярвам.
— Представи си обратното.
— Ами във всеки случай не вярвам в Дядо Коледа и във великденски зайчета. Но знам какво означава вълшебно усещане и вчера се убедих в това. Склонна съм да смятам, че не ти беше причината за това, но…
Той я прекъсна рязко и я подразни с подигравателния си тон:
— Май ще вземеш да ме убеждаваш, че се чувстваш „вълшебно“ с твоя любим адвокат?
— Първо, не смятам да те убеждавам в нищо. Второ, ако отговорът на твоя въпрос беше „да“, аз изобщо нямаше да съм с теб нито вчера, нито днес. Третото и най-важното, никога повече не споменавай за него — заяви категорично тя. — И двамата нямаме право да говорим за него.
Мичъл видя в това ненадейно застъпничество за нейния приятел недвусмислен знак, че трябва веднага да си промени тактиката, защото в противен случай го чакаше тежък провал. Кейт беше жена с гордост и самочувствие и нямаше да се втурне така лекомислено в обятията на Мичъл. Единствено нещо „вълшебно“ можеше да я отдели от нейния приятел. Всъщност тя вече беше решила да му остане вярна.
— Важното е това — в гласа й прозвуча сговорчивост, с което тя несъзнателно го отдръпна от ръба на бездната, — че нито ти искаш да повярваш във вълшебни неща, нито пък аз желая да се откажа от вярата си в тях. Голямата пропаст между нас е именно в това. Не тази стая, нито нещо друго.