Мичъл подкупващо й се усмихна.
— И защо си смятала, че у тях има нещо „снобско“? — попита с нескрит интерес.
— Ами… може и да прозвучи глупаво, но според мен те се чувстваха велики и се превъзнасяха от факта, че някой техен предтеча е подписал Декларацията за независимостта, друг пък е бил генерал по време на Гражданската война.
— Какво безобразие — съгласи се той с насмешливо сериозен тон.
Оливия засия, зарадвана от възможността да размени шегичка с него, и побърза да не пропусне случая:
— Така е. Поне не си въобразяваха, че са дошли с кораба на Колумб.
— Сигурно им се е искало — пошегува се той, — но корабът на Колумб е бил твърде малък и явно не са могли да си резервират места.
— Да, така е — съгласи се Оливия и се приведе към него, — защото сме ги изпреварили ние! — Въодушеви се, че шегата й го разсмя, и без да се замисля, издърдори: — Мъжете от рода Уайът са красавци, момчето ми, но не помня сред тях да е имало мъж с твоята мъжествена хубост.
Нейният намек, че е член на фамилията Уайът, вледени погледа му и тя се почувства съкрушена, че обърна нещата в нежелана посока, затова побърза да добави:
— Ти обаче имаш сини очи, а всички те са с кафяви.
— Странно — отегчено промърмори той.
— Твоята май… — Оливия спря по средата на думата, но после реши, че той има право да знае истината. Пък и сигурно му се искаше да я разбере. — Спомням си, че твоята майка имаше много красиви сини очи. Никога не съм виждала толкова поразителни сини очи.
Очакваше да я заразпитва за майка си, но той само скръсти ръце на гърдите си и я изгледа с неприкрита досада. Оливия побърза да посочи един малък портрет непосредствено до този на Джордж Хърбърт. Той беше на внушителен джентълмен с колосана риза и вратовръзка на райета в розово, синьо и жълто:
— Ами за този какво ще кажеш?
— Че няма никакъв вкус за вратовръзки — отвърна Мичъл и й обърна гръб.
Оливия погледна Каролин, която поклати глава, потвърждавайки, че възрастната дама е сгафила, споменавайки майка му и като се опита да го убеди, че хората на портретите са негови сродници.
Докато той разглеждаше картините, Оливия се загледа в този строен, широкоплещест мъж, изправен пред портретите на хора, с някои от които имаше такава забележителна прилика, че сякаш стоеше пред огледало. Само че гордостта му пречеше да признае приликата и родството си с тях. Беше висок като своите предци, с горделива осанка и с изключителен интелект, докачлив по характер. Досущ като тях.
Не беше забравила саркастичната му забележка за раираната вратовръзка на възрастния му сродник и когато се загледа в Мичъл, внезапно я напуши смях. Откъдето и да го погледнеше: от скъпите му италиански мокасини и ушития по поръчка черен костюм, та до ослепително бялата му риза и безупречно подстриганата гъста черна коса, Мичъл беше истински Уайът — човек с превъзходен вкус и съвършена елегантност.
Имаше обаче три отлики, които се набиваха на очи — сарказмът, изискаността и чаровната усмивка. Комбинацията беше зашеметяваща дори за жена на нейната възраст. Мъжете от фамилията Уайът бяха силни и енергични, но им липсваха чувство за хумор и чар. Ако трябваше да направи сравнение, те бяха от типа на Хъмфри Богарт, а Мичъл — от типа на Кари Грант, но с остър език и смразяващи сини очи.
— Веднага ще изясним всичко! — гневно възкликна Сесил и замарширува към бюрото си.
Оливия се вцепени, сърцето й се сви. Докато го наблюдаваше как се движи, я доядя, че той се движи с такава лекота и не го мъчи ревматизмът, при все че беше две години по-стар от нея.
— Сядайте! — нареди той.
Мичъл се приближи до Оливия, за да й помогне да седне, после застана до бюрото, пъхна ръце в джобовете си и въпросително повдигна вежди.
— Сядай, казах! — отново се тросна старецът.
Младият мъж се обърна и невъзмутимо се огледа.
— Какво търсиш? — попита го Сесил.
— Помислих, че командвате кучето си — иронично подхвърли Мичъл.
Оливия се вцепени, на Каролин й секна дъхът. Старецът го погледна с неприязън, но отвърна… с известно уважение:
— Добре, както искаш. — Той се обърна към двете жени: — Исках да присъствате и вие, защото мой дълг към Мичъл е да кажа това пред всички, но по волята на съдбата останахме само ние тримата като най-стари членове на тази фамилия. — После пак погледна внука си и продължи: — Искам в присъствието на твоята леля и твоята снаха да призная, че преди много години гордостта и гневът ме предизвикаха да ти причиня ужасно зло. Не ти обаче беше обектът на моя гняв, а твоят баща и жената, която е твоя майка. Ненавиждах у Едуард неудържимата му страст към жените. Изневери на съпругата си, която беше тежко болна от рак, и направи дете на любовницата си, твоята майка. Не можах да му го простя. Отвратен бях и от безсрамието на майка ти. Тя приласка моя покварен син, макар да знаеше, че съпругата му умира, без да се замисли колко скандално ще бъде, ако той стане баща шест месеца след нейната смърт.