Подобен въпрос винаги го караше да се напряга, но двамата с нея си лежаха така вече доста дълго време и от време на време си задаваха въпроси. Реално погледнато, двамата вече бяха опознали телата си, бяха отворили и сърцата си един за друг, а не знаеха нищо един за друг. Ето защо прецени въпроса като съвсем логичен, като отчиташе и факта, че вече бяха обменили достатъчно сведения за любими занимания, любими или нелюбими политици.
— Да, а ти?
— Не — отвърна тя.
Тя явно прецени, че за разлика от предишните този въпрос изисква известно пояснение, защото го погледна и въпросително повдигна вежди.
— Имах три години брак с дъщерята на Ставрос, Анастасия — добави Мичъл. За нея обаче това не беше достатъчно. Тя се обърна към него, вдигна ръка към устата му и я натисна с пръст.
— Ако взема, че умра от любопитство тук — предупреди го, — ще ти се наложи да обясняваш доста повече пред директора на хотела.
Беше готов да се намръщи, но кичур мека коса го галеше по бузата, пръстът й нежно потриваше устните му, усмивката й беше неустоима.
— Анастасия беше по-малкото дете на Ставрос, единствената му дъщеря — обясни той в своя защита. — Не я изпускаше от погледа си и я държеше изкъсо, като не й даваше никакви пари.
— Струва ми се, че дъщерите на гръцките богаташи имат навик да живеят разпуснато.
— Същото мислеше и Ставрос — в гласа му прозвуча насмешка. — Когато наближи двайсет и една, вече така отчаяно копнееше за свобода и за „повече живот“, че човек можеше да я съжали. Единственото й спасение от това робство беше да сключи брак, но Ставрос винаги държеше мъжете настрана от нея, с изключение на един-двама, които допадаха на него, но не на Анастасия. Двамата се познавахме от деца и бяхме добри приятели. Освен това се харесвахме. Така направихме споразумение помежду си. Да се оженим и аз да й дам възможност за повече живот — толкова, колкото иска.
— И какво не се получи? — попита Кейт, като правеше опити да отгатне чувствата му.
— Анастасия поиска да й дам от живота много повече от уговореното — нещо, което преди брака ни изрично прие да не споменава.
— И какво беше това?
— Да има деца.
— Значи ти си поискал развод с нея просто, защото поискала да ти роди наследници?
— Не, аз трябваше да приема желанието й да се разведе.
Тонът му ясно й подсказа, че обявява темата за приключена. Кейт отмести поглед, като се питаше дали да не прояви още малко любопитство. Прецени обаче, че точно в този момент едва ли ще получи възможност да научи нещо повече, пък и без друго това беше развалило настроението им, така че беше по-добре да не продължава.
Позамисли се за някой по-безобиден въпрос и стигна до решението да го попита за миниатюрния белег на ръката му.
— От какво ти е това тук?
Той погледна да види какво му сочи и тонът му веднага омекна.
— Набучих се на рапира, когато бях на петнайсет.
— Същото си помислих и аз.
Той се пресегна развеселен към брадичката й, допря палец до точицата, която му приличаше на трапчинка, и я подразни:
— Ами ти откъде имаш тази вдлъбнатинка?
— Набучих се на една улична пощенска кутия, когато бях на тринайсет.
Мичъл се разсмя на шегата и понечи да я целуне по брадичката, но тя поклати глава:
— Говоря сериозно.
Той се отдръпна и я погледна учудено:
— Как се случи?
— Малко преди да навърша четиринайсет, реших, без да питам никого, да отида в Кливланд при една приятелка, която не бях виждала отдавна. Измолих от едно познато момче, то беше на петнайсет, да ме откара дотам. Травис взе колата от брат си, измъкнахме се от училище по време на обяда и отпътувахме. Травис изгуби контрол над волана, заби се в един бордюр и налетяхме върху пощенската кутия на тротоара.
— Ама позволено ли е на петнайсетгодишни да карат кола?
— Забранено е по закон. Това беше една от причините полицаите да ни приберат, когато дойдоха на мястото.
— А останалите какви бяха?
В притежание на крадено превозно средство, бягство от училище, притежание на марихуана и унищожаване на държавна собственост.
Мичъл не можа да сдържи смеха си.
— Това не беше вярно — взе да се оправдава Кейт и се вдигна на лакти, при което той пак се засмя. — Ама, така е. Травис просто забравил да каже на брат си, че вземе колата, и той я обявил за издирване. А марихуаната беше негова, не наша.
— Вече съвсем не мога да си те представя като послушна хористка.
— Това бяха най-палавите ми дни. После всичко се промени, още от същия този ден.
— Какво се случи?
— Откараха ме в болница, за да зашият брадичката ми, и оттам, естествено, повикаха баща ми. Той беше уплашен и вбесен — на връщане през цялото време ми се кара. Когато пристигнахме, той ме прати на горния етаж и заяви, че ми забранява да излизам в продължение на два месеца. Каза ми също, че отменя тържеството по случай четиринайсетия ми рожден ден и че няма да ми се размине само с това наказание, но искал първо да се съвземе, за да мисли по-спокойно. После отиде в кабинета си и затръшна вратата с такава сила, че тя се отвори пак.