— Не ми е нужно.
— Не те питам дали ти е нужно, искам просто да знаеш, че няма да си го присвоя. Аз съм твой по-голям брат, макар че по ум ти си по-голям от мен, и по право ми се полага да се погрижа за твоето наследство. Смутено се усмихна, след което добави: — Често пъти съм се питал какви ли щяхме да бъдем като деца, ако бяхме израснали заедно, и съм те виждал във въображението си как си с мен навсякъде, как аз те пазя от побойници, а ти… ти… сам знаеш…
— Не, не знам — отговорът му беше напълно искрен.
Каролин довърши изречението, като гледаше към Мичъл с мила усмивка:
— Ти, ти щеше да се радваш, че имаш по-голям брат, който да ти дава кураж, да те учи на полезни неща и така нататък.
Мичъл се загледа в своя „по-голям брат“ — той седеше на челното място на голяма, изискано подредена маса в скъпо имение в Чикаго. На ръст беше малко по-нисък от него, на възраст — няколко години по-голям, на килограми — доста по-тежък. „Аз и сега се радвам — каза си той наум, — но ако си дошъл, за да ми даваш от богатствата си, по-добре ти да чуеш някои полезни неща.“
Скоро след това Каролин успя да поговори насаме с Мичъл по въпроса за баща му — баща и на Уилям — и му разказа неща, които му обясниха нежеланието на Едуард да потърси контакт с него.
— Никога не съм виждала такъв саможив човек като бащата на Уилям… тоест и твоя баща. Той цял живот се мъчи да прикрива истината за себе си и в собствените си очи, и в очите на другите, а за да избяга докрай от нея, непрекъснато пие. Като дете Уилям никога не е получавал грижи от него и затова беше взел твърдо решение да те намери — завърши разказа си Каролин.
— Уилям не може да се примири с мисълта, че в двамата сте били така изоставени в детството си, а сте могли да бъдете заедно и да се радвате един на друг затова е взел твърдото решение да компенсира изгубеното време. — След това тя се изправи, хвана Мичъл под ръка и двамата тръгнаха към трапезарията, където ги очакваше вечерята. — Между другото — довери му тя, — ако не си го забелязал, бъди сигурен, че той те обича — ти си прекрасен брат в неговите очи и той се чувства горд с тебе.
Мичъл виждаше, че тя очаква да чуе какви са неговите чувства към Уилям, но вместо това се усмихна и каза:
— Най-голямата му радост си ти.
— Той на мен е голямата ми радост — отвърна непринудено Каролин.
Но ето, сега се измъчваше, че не беше казал на Каролин колко уважава Уилям, така че Уилям да беше разбрал за неговите чувства. Защо не беше посмял да каже нищо? Защо не се реши да го сподели, докато брат му беше жив?
Мичъл въздъхна тежко. Трябваше да реши какво да предприеме. Със сигурност напразни бяха страховете на Били, че майка му ще погълне смъртоносна доза приспивателни. Още от самото начало Каролин добре знаеше — независимо от предположенията на полицаите, — че Уилям е бил отвлечен. Знаеше също така, че само смъртта може да раздели Уилям от семейството му. Много пъти бяха разговаряли за това след изчезването на брат му. Освен това немислимо за нея беше да изостави Били сам на този свят, така че нямаше опасност да си сложи край на живота си.
От друга страна обаче, беше длъжен да замине незабавно за Чикаго и да бъде редом до Каролин и Били в изпитанията. Поне това трябваше да направи за… любимия си брат.
Той не се съмняваше, че щом обясни на Кейт защо налага да отиде в Чикаго, тя веднага ще прояви разбиране и съчувствие към него. Тя беше толкова добра, дори и ранено куче на пътя не подминаваше, така че със сигурност щеше да го разбере.
Възможно беше през тези няколко дни сутрин да пътува до Чикаго, нощем да се връща на острова. Пътят беше само четири часа, пък и можеше да спи в самолета. И все пак не можеше да си представи да я остави през това време сама в някой хотел, както беше постъпил приятелят й.
Спомни си думите й, че обича да пътува с яхта, и изведнъж взе решение — да говори със Зак и да уреди да я вземат на яхтата му, за да обикаля островите с тях, докато той отсъства. Това щеше да й достави голямо удоволствие. След ден-два Зак и Джули заедно с Мат и Мередит пристигаха от Рим, за да направят продължителна обиколка с яхтата. Но сигурно щеше да й бъде приятно да се запознае с тях, реши Мичъл.
Най-напред се обади на своите пилоти и им нареди в пет часа да бъдат готови за излитане за Чикаго. След това позвъни на рецепцията в хотела, за да ги уведоми, че се налага да напусне веднага хотела. Накрая се обади на Зак в Рим.
Двайсет и седма глава
От прозореца на дневната в апартамента на Мичъл на площад „Навона“ в Рим Джули Матисън Бенедикт се любуваше на удивителния фонтан, дело на Джовани Бернини. Фонтанът беше облян от светлина, малките ресторантчета на площада вече предлагаха вечерното меню, а покрай тях се нижеше бавно нескончаем поток от туристи и влюбени двойки. Зад нея седеше съпругът й, разположен в изящно бароково кресло, и прелистваше записките от поредния снимачен ден на новия си филм. След двуседмичен престой в Рим работата приключи, но той реши да останат още два-три дни, за да направи някакви външни снимки.