— Какво ще ме питаш?
— С теб съм заедно от много време, Кейт, и добре знам колко е трудно да те спечели човек. Възможно е вината да е моя, да не съм намирал верните подходи. Давал съм ти от себе си всичко, което мога да дам — обществен престиж, пари, но ти не се вълнуваш от такива неща. Ето затова бих искал да разбера как, по дяволите, този човек успя само за два дни да постигне нещо, за което аз полагам усилия вече четири години.
— Ивън, моля те, нека да не… — започна Кейт, в очите й неочаквано бликнаха сълзи, защото никога не беше подозирала, че любовта му към нея е толкова силна — той дори принизяваше себе си заради нея.
— Кажи ми. Искам да знам. На онова парти лелята на Уайът, Оливия Хъбърт, разказваше на гостите, че тук, на Ангила, той строи къща. Може би си имала тайна мечта да притежаваш вила на някой остров? Сигурно те е завел да разгледаш къщата му и е осъществил твоите мечти?
Кейт го изгледа безизразно. Мичъл не й беше казал за новата си къща. Не беше намерил подходящ момент — двамата не спираха да се любят и да се наслаждават един на друг.
— Не — отвърна тя с тих, откровен глас.
— Докато пътувах насам, чух да говорят, че на пристана е яхтата на Зак Бенедикт, а в интернет съм чел, че Уайът е приятел на Бенедикт… и влага много пари в неговите филми. Значи тази е приятелската яхта, за която той говореше на онова парти по повод престоя му тук. Може би сте били на разходка с яхта и ти е обещал да се наслаждаваш на приятни пътешествия цял живот в компанията на кинозвезди? Да не би пък това да е било голямото ти желание?
— Не — Кейт направи усилие гласът й да прозвучи естествено. Но я жегна мисълта, че Мичъл беше слушал така безучастно възторжените й коментари за Зак Бенедикт, когато капитанът на тяхното корабче им посочи „Джули“. И все пак не беше лъжа отговорът му, че не е фен на Бенедикт, защото явно двамата са приятели. Това ясно показваше, че Мичъл не страда от излишна суета.
Нейните отговори не заблудиха Ивън.
— Явно за пръв път чуваш за къщата и за яхтата?
— Нека да приключваме, защото разговорът, който водим, е безсмислен — заяви твърдо Кейт.
— Добре, но искам първо сама да си дадеш отговор на един друг мой въпрос: защо, по дяволите, Уайът е решил да те уведоми за адресите си в Европа и Ню Йорк, а е премълчал за този в Чикаго?
— Той никога не е стъпвал в Чикаго — не издържа Кейт. — Много пъти ме е слушал да говоря за Чикаго… Сигурно щеше да ми каже, ако има познати там. Да, точно така, той даже ме питаше колко време е пътят от там дотук! Ивън, явно не говорим за един и същи човек.
— Дано да си права, скъпа, защото този, за когото говоря, живее в Чикаго — заедно с Каролин Уайът.
— С кого?
— С Каролин Уайът. В края на миналата година изчезна един мъж на име Уилям Уайът. Спомняш ли си?
— Не съвсем.
— Красивата Каролин беше и още е съпруга на Уилям. Твоят Мичъл се е хванал с жената на доведения си брат и се нанесе при нея веднага след изчезването на съпруга й!
— Да, знам за брат му — побърза да отбележи Кейт с известно удовлетворение, че знаеше нещо поне. — Той е обичал Уилям, а ако на Каролин къщата е като на всичките ти приятели и роднини, значи е с размерите на хотел.
Ивън приглади косата й, след това отпусна ръка.
— Не се оставяй този мръсник да съсипе душата ти. А когато го направи — добави с мек глас, — не забравяй, че целта му е била да съсипе мен, не теб. Така ще ти бъде по-леко. — Взе чашата си и погледна към багажа.
— Редно е аз да ги сваля вместо теб, но не ми е по силите да ти предлагам помощ в пътя ти към него. Прости ми, Кейт.
Той излезе на терасата и се упъти към градината.
Кейт не откъсваше поглед от него, сърцето й щеше да се пръсне от мъка.
Безброй въпроси я измъчваха, когато влезе в банята. Искаше да провери дали е прибрала всичко. Но остана като вкаменена пред мивката, защото не можеше да забрави казаното от Ивън, трябваше сама да направи преценка на нещата. Спомни си как Мичъл й прошепна: „Предишната вечер моите чувства не бяха по-различни от твоите, ти много добре знаеш това“ — и душата й се ободри. Не бяха лъжа тези думи. Бяха думи на истинския Мичъл, не на този, който си измисляше Ивън.
Разказът за детството на Мичъл обясняваше нежеланието му да отговаря на въпросите на Кейт през онази вечер, когато се запознаха. Едва ли на негово място някой би проявил желание да споделя с лекота нерадостната история на живота си. Важното беше, че той не ползваше красиви съчинения, интересни измислици за себе си, не правеше опити да впечатлява новите си познати с приятни за разказване истории, а това беше доказателство за неговата благородна душа. Беше белег на изключително силен характер.