При по-дълъг полет и в зависимост от часа Мичъл или сядаше зад бюрото, или отиваше в спалнята. Тази вечер обаче най-напред спря пред бара в предната част на кабината и си наля коняк в голяма кристална чаша.
После седна на канапето и се загледа в трепкащите светлини на Сейнт Мартен, които постепенно се стопиха в мрака, нямаше търпение силното питие да стопи тежестта в гърдите му — изпъна крака и вдигна чашата.
До него светеше само нощната лампа.
Върна се към последните три дни, проследи внимателно в ума си всеки отделен момент. Дали някъде нещо не издаваше, че чувствата й към него не са толкова силни, колкото си мислеше той.
Близо час размишлява и в крайна сметка в главата му нахлу порой от неудържими спомени за чувствените целувки на една невероятна червенокоса красавица с нежна усмивка, за огнената страст, която тя разпалваше него… и всички тези спомени завършваха с въпрос без отговор: защо не пожела поне да дойде до пристана, поне да си вземат сбогом?
Възможно ли беше — та тя сподели чувствата си толкова прямо и уверено:
„Според мен срещата ни на този остров, сближаването между нас е воля на съдбата… ние с теб сме предопределени да бъдем заедно… Харесва ми да бъда с теб, ти харесваш мен… Ако животът разбие някоя от мечтите ми, не искам това да си ти.“
В гърлото му заседна буца, той пое дълбоко въздух и се излегна на канапето с желанието да потъне в сладка забрава, да прогони неприятните мисли, отчайващото чувство на загуба и недоумение. Но вместо това с копнеж се върна към нежните мигове, когато двамата седяха безмълвни на леглото, как се наслаждаваха заедно на изгрева, как на масата в казиното тя беше сложила ръка до неговата.
През онази сутрин той беше измислил „правила“ за поведение, но тя промени намерението си и Мичъл трябваше да се съобрази с този факт, трябваше да поеме ролята и правилата, които беше предписал за нейния приятел:
„Щом научи, че си взела твърдо решение да бъдеш с друг, той е длъжен да поеме достойно поражението си, да ти пожелае да бъдеш щастлива… така ще ти покаже от какъв принц се лишаваш, ще те накара да се чувстваш нещастна… и накрая — ще се оттегли.“
„Що се отнася до онези правила и задължения… Какво ще ти продиктува да направиш твоята джентълменска душа, ако реша да обмисля малко повече решението си и да не бързам да се разделя с моя приятел?
— При подобни обстоятелства — обясни той с равен глас — съществуват пределно ясни правила. Ти се обаждаш по телефона, за да ми кажеш, че се колебаеш, и двамата с него просто си разменяме ролите.“
Но нали на път към аерогарата се беше обадил да провери — нямаше съобщение за него.
За момент дори му мина мисълта, че това нейно изчезване е някаква глупава момичешка постъпка, за да го накара да ревнува, да се увери, че той я обича. Ако беше така, тогава нямаше защо да се безпокои.
И все пак оставаха начини да я открие… не всичко беше загубено. Щом не намираше телефонния й номер в указателя, ще го намери във вестника — в обявата за смъртта на баща й.
Измъчваше го мисълта, че може да се е случило нещо лошо и това да е станало причина за нейното загадъчно заминаване.
Щом го обзеха подобни тревоги, за него те се превърнаха в наложителна причина да търси Кейт. Тя беше отделила време да се погрижи за изоставено куче, да го отведе спокойно на ветеринар. Него обаче съзнателно беше решила да го остави да чака самотен на пристана.
Телефонът на масата взе да звъни, но той дори не го погледна.
— Защо, по дяволите, този човек не вдига телефона? — Мат Фарел погледна въпросително към съпругата си. Пъхна ръце в джобовете си и се загледа към красивата панорама, която се откриваше през огромните прозорци на техния апартамент в Чикаго. — Сигурен съм, че е в самолета.
Мередит остави листа с черновата — беше се заела със задачата да подготви дневния ред за поредната среща на управителния съвет, тъй като беше ръководител на „Банкрофт енд Къмпани“, верига от скъпи универсални магазини, основана преди поколения от член на фамилията Банкрофт.
— Сигурно е в леглото — опита да го успокои тя, но Мат усети в гласа й безпокойство. В същото време обаче си спомни нещо, което го поуспокои.
— По повод леглото… — той повдигна многозначително вежди и не довърши.
Мередит се почуди как да тълкува това, но въпреки че в ума й се натрапваше само една мисъл, тя не можеше да си представи, че става дума за подобен намек тъкмо сега, когато той така упорито търсеше Мичъл, за да го предупреди, че и на двата континента в апартаментите му има полицейски обиск.
— Какво леглото? — не издържа тя.