— Не още — отвърна Макнийл. — Кога за пръв път видяхте, че копчето липсва?
— Към средата на януари. Извадих го от гардероба, за да го облека, и открих, че копчето липсва. Не знам къде съм го загубил.
Грей Елиът стоеше зад огледалното стъкло и не откъсваше поглед от него:
— Не знае къде или недоумява как. — Все така вторачен в него, той нареди: — Кажи на Макнийл да дойде за малко тук.
Сервантес почука на вратата и подаде глава в стаята за разпит.
— Съжалявам за безпокойството. Детектив Макнийл, бих искал да ви кажа нещо.
Макнийл излезе с бавна крачка и след като затвори вратата, погледна към Грей:
— Вярваш ли на обясненията му?
— Донякъде — да. Вземи му паспорта и му заповядай да не напуска Чикаго, докато не открием шивача и това палто.
Уайът погледна Макнийл, щом той се върна, и се изправи. Извади от вътрешния си джоб паспорта, без да каже нито дума, и го хвърли на масата, после отпи глътка кафе и остави чашата.
— Ето, по собствено желание оставям ДНК материал. Гледайте само да не го смесите с нечий друг по време на разследването. Друго ще има ли? — завърши рязко, а адвокатите му се изправиха и взеха куфарчетата си.
— Да, не напускайте Чикаго, докато не получите разрешение от нас.
— Ще го имам предвид — отсече той. — Сега чуйте какво аз искам да имате предвид вие: ако някога някъде видя копие от тези снимки, ще ви закопая вдън земя — и Грей Елиът, и вас, — защото ще ви побъркам от съдебни процеси, и то не само срещу вас, но също и срещу град Чикаго и щата Илинойс. И заедно с това ще се погрижа медиите да научат за вашите перверзни „удоволствия“ на воайори, заради което сте похарчили маса пари и сте отишли чак до Карибите с такава цел — все на държавни разноски. С други думи, ще ви направя на нищо в пресата.
— Това като заплаха ли да го приемам? — попита невъзмутимо Макнийл.
— Не бях ли достатъчно ясен? — сряза го Уайът. — Забелязвам, че имате хубав тен — допълни. После тръгна право към вратата, адвокатите го последваха и доволно се подсмихваха. Малко преди да излезе, Мичъл се обърна към огледалното стъкло и изрече със същия заплашителен тон:
— До довечера искам да установите връзка с Каролин Уайът и да й обясните, че нямам нищо общо със смъртта на Уилям. Ако оставите някакви съмнения у нея, утре сутринта ще я доведа направо тук, за да чуя какво точно ще й кажете.
След Уайът в стаята за разпити влезе Елиът, без да затваря вратата зад себе си.
— Днес за втори път ми приписват перверзното удоволствие да надничам в чужди удоволствия — отбеляза с досада той, заковал поглед към отворената врата. После се обърна към Макнийл: — Ела утре в десет в кабинета ми и вземи всички материали. Знам кой е убил Уилям, но ще трябва постепенно да разнищим нещата и да си опечем работата в съда.
— Непременно ще дойда — отвърна Макнийл. Когато вдигна поглед към прокурора, забеляза как той се взира в оредялата му коса.
— Косата ти изглежда някак променена.
— В какъв смисъл? — попита Макнийл и погледна смутено встрани.
— Не мога да определя точно. Някак… по-пухкава.
— Сигурно е от новия ми шампоан — смотолеви Макнийл.
Трийсет и четвърта глава
За разлика от традиционните благотворителни мероприятия балът на Детската болница беше ежегодно празненство за хора от елита на обществото и списъкът на поканените включваше не повече от триста и петдесет имена — все хора, отличили се със своята благотворителна дейност. По традиция след вечерята се провеждаше тайно наддаване за много скъпи художествени произведения, бижута с баснословни цени и фантастични по стойност антики: първоначалната цена на най-евтиния предмет обикновено беше петдесет хиляди долара.
На всяка сбирка по време на вечерята кметът на Чикаго обявяваше някого за филантроп на годината и връчваше награда на отличения. Тази година това беше — за шести пореден път — Сесил Уайът. Събитието щеше да е в Клуба на родоначалниците, който се намираше на последните два от осемдесетте етажа на Бендикът Тауър, осмостенна кула — небостъргач, разположена в центъра на Чикаго.
Първоначално право на членство в Клуба на родоначалниците са имали единствено потомците на първите богаташки фамилии в Чикаго, но тъй като повечето от тях пропилели наследството си или станали още по-големи престъпници от своите предци, условията за членство вече бяха по-достъпни. За да стане член, от кандидата се искаше да произхожда от фамилия „с отличително място в чикагските среди“ през последните сто години и да има възможност да заделя по петдесет хиляди долара годишно. Като допълнително условие се изискваше специална покана за членство — тя се издаваше „единствено от борда на директорите“ с цел отхвърлянето на „неподходящи кандидати“, които иначе отговаряха на условията, но създаваха ужасни проблеми.