— Бобо ли?
Джим се ухили и отвърна:
— Казали сме на Бобо, че ако си подадеш главата от стаята без нас, може да те убие и изяде. И сега той спи отвън пред вратата и чака.
— Няма друг начин — намеси се Джо. — Той бе много разочарован, когато решихме да те оставим жив.
— Хайде да се позабавляваме малко — обърна се Джим към брат си и после запита Хю: — Умееш ли да хвърляш нож?
— Разбира се — отвърна Хю.
— Хайде да видим. Дръж — и Джо-Джим му подаде собствения си нож. — Опитай нашата мишена.
Хю взе ножа и внимателно го претегли на ръка. На стената срещу любимия си стол Джо-Джим беше закачил пластмасова мишена, на която редовно тренираше. Хю се прицели и с мигновено движение на ръката запрати ножа към нея. Острието се заби точно в средата.
— Браво — похвали го Джо. — Как мислиш, Джим?
— Хайде да му дадем ножа и да видим докъде ще стигне.
— Не може — отвърна Джо. — Не съм съгласен.
— Защо?
— Защото, ако Бобо спечели, ще загубим един слуга. А ако Хю спечели, ще ги загубим и двамата. Просто няма смисъл.
— Добре, щом настояваш.
— Настоявам. Хю, дай ми ножа.
Хю му го подаде, без изобщо да му хрумне, че може да го насочи срещу него. Господарят си беше господар. Слугата не можеше да напада господаря си — идеята му се струваше не само неморална, но и отблъскваща.
Отначало Хю очакваше, че рангът му на учен ще впечатли Джо-Джим, но очакванията му не се оправдаха. Близнаците по природа бяха скептици и обичаха да спорят. Особено Джим. За кратко време те изсмукаха от Хю всичко, което искаха да знаят и, фигуративно казано, го захвърлиха. Хю се чувстваше унижен. В края на краищата, той беше учен, а не кой да е. Можеше да чете и пише.
— Затваряй си устата! — беше му отвърнал Джим. — Не е кой знае какво да можеш да четеш. Аз четях още по времето, когато се е раждал баща ти. Да не смяташ, че си първият ми образован слуга? Учени! Всички вие сте шайка невежи!
В опитите си да предизвика уважение към своя интелект, Хю започна да излага теориите на младите учени, които отричаха религиозното тълкуване и възприемаха Кораба такъв, какъвто е. Той очакваше, че този подход би допаднал на Джо-Джим, но близнаците продължаваха своите издевателства.
— Май съм прав — смееше се в лицето му Джим, — че вие, младите идиоти, сте още по-лоши от старите.
— Но нали вие самият казахте — обидено отвърна Хю, — че всичките ни религиозни догми са чист боклук. От това изхождат и моите млади другари, които желаят да поставят край на подобни глупости.
Джо се накани да му отговори, но Джим го изпревари:
— Защо изобщо му обръщаш внимание, Джо? Не го ли виждаш, че е безнадежден?
— Напротив, не е чак толкова безнадежден. На мен ми харесва да споря с него. За пръв път попадам на човек, който има някакви умствени проблясъци. Интересно ми е да видя дали има глава върху раменете си, или тя му служи само за опора на ушите?
— Добре тогава — съгласи се Джим. — Спори колкото си искаш с него. Но не вдигайте много шум, защото искам да подремна.
Лявата глава затвори очи и скоро захърка, а Джо и Хю продължиха своята дискусия шепнешком.
— При вас, младежите — каза Джо, — бедата е там, че ако не разберете нещо веднага, вие смятате, че то не е вярно. При старците пък е точно обратното — те не отричат това, което не разбират, а просто го приспособяват към своите догми, а после уверяват и себе си, и вас, че разбират всичко и че нещата стоят именно така. Но никой от вас не се опитва да повярва на написаното и да го възприеме такова, каквото е. Прекалено умни сте за такова нещо. Щом нещо не ви е ясно, и край — значи трябва да му се търси съвсем друг смисъл.
— Какво имаш предвид? — подозрително запита Хю.
— Ами да вземем например този прословут Полет. Ти как си го представяш?
— Никак. Според мен Полета не означава нищо. Нещо като приказка за селяните.
— Добре, но каква е нейната същност тогава?
— Полета е мястото, където човек попада след смъртта си. По-скоро това, което той прави след смъртта си. Човек умира и поема Полета към Кентавър.
— А какво е Кентавър?
— Кентавър — това е… Всъщност ще ти кажа ортодоксалната доктрина. Аз самият не й вярвам. Та значи Кентавър — това е мястото, където човек попада в края на Полета след смъртта си. Там всички са щастливи и има много храна.
Джо презрително изсумтя. Джим престана да хърка, отвори едно око, изгледа ги и отново заспа.
— Ето това имах предвид одеве — продължаваше да шепне Джо. — Ти направо не мислиш с главата си. Никога ли не ти е хрумвало, че Полета си е просто полет и нищо друго? И че написаното в древните книги трябва да се възприема буквално, точно както е написано? Кораба и неговият Екипаж просто летят нанякъде, тоест придвижват се в пространството.