— В статията си Армстед иска да му опиша Лурд какъвто е днес.
— Мишелин прегледа ли?
— Имаше една извадка в папката. Трябва ми още. Повече човешко участие и интерес, нещо, което мога да науча от специалист в самия Лурд.
— Има много теолози в Париж, които познават основно Лурд.
— Някой, може би от репортерите ти, беше надраскал на една бележчица, прикрепена към изрезките, „Опитайте при Рене Леклер“.
— Леклер, ами да, точно той ти трябва. Спомних си. Беше около преди три години. Това момче търсеше материали за една статия за Лурд. Един свещеник от Нотр Дам ни посъветва да се обърнем към д-р Леклер. Той е главният в Лурд. Ние го издирихме, но по това време той не беше в Париж, а ние не можехме да чакаме. Ако все още е тук, а аз съм сигурен, че е, апартаментът му е в квартала на Сорбоната. Съвсем лесно ще го намериш. Той ще ти каже каквото искаш.
Виктория му прати една въздушна целувка.
— Голям сладур си, Сид!
— Хайде, хайде, оправяй се там — каза той намусено.
Беше вече на вратата, когато се сети, че моментът е удобен и за друга работа.
— Сид, страшно ми е неудобно, но има още едно нещо.
Той отново се облегна примирително.
— Какво е то?
— Марк Брадшоу — каза тя.
— Кой? Какво? А, говориш за новата звезда на Армстед. Изключителната му находка?
— Ако си спомняш, вчера следобед се отбих тук за малко. Аз фактически се порових из твоите папки, за да открия и някои други статии на Марк Брадшоу. Но такива, преди похищението на испанския крал, не намерих. Ти беше зает тогава и аз те прекъснах и попитах дали някога си срещал Брадшоу?
— И аз ти казах, че не съм.
— След това те помолих да проучиш дали някой от твоите хора го е виждал някога. Е, проучи ли?
— Аз винаги изпълнявам обещанията си — каза Лукас, палейки цигара. — Ако някой го познаваше, щях веднага да ти позвъня. Никой никога не го е виждал.
— Хм, много искам да поговоря с Брадшоу — каза Виктория.
— Ами опитай в центъра — в Ню Йорк. Те не може да не знаят къде се намира.
— Опитах, но нищо не ми казаха. Надявах се ти да ми направиш тази услуга. Да поразпиташ шефовете на другите бюра — от Лондон до Багдад и да разбереш къде мога да потърся Брадшоу.
— Искаш да разпитвам шефовете по всичките наши бюра? Чак пък толкова ли е важно?
— За мен, да.
— Добре. Ще го направя. Позвъни ми вдругиден. — Той помълча и добави: — Не ми благодари. Просто направи ми и ти една услуга.
— Разчитай.
— Когато намериш този Брадшоу, запитай го от мое име как, дявол да го вземе, ги върши тези работи. Той е просто невероятен.
Много й се искаше да каже малко по-точно — не е за вярване, но задържа езика си зад зъбите.
— Точно това ще го питам — каза тя и излезе.
Съвсем не й беше трудно да намери професор Рене Леклер. Той беше един от известните преподаватели в Сорбоната, истински специалист, и с готовност прие посещението на Виктория. Въпреки извиненията с претрупаността на новата програма, публичността на едно интервю го поблазни и той се съгласи.
В деня на срещата, Виктория излезе по-рано и успя да паркира много близо до университета. Портиерът на сградата й помогна да намери коридора, който водеше към кабинета на Леклер. Виктория почака около 20 минути пред вратата, като наум си подреждаше въпросите. Тъкмо бе започнала да се безпокои, че професорът няма да удържи обещанието си, когато вратата на кабинета му се отвори. Един слабичък, дребен мъж, около 70-годишен, се обърна към нея на английски:
— Аз съм Рене Леклер. Вие сигурно сте мис Уестън, нали? Елате с мен.
В малкия му спартански кабинет, който беше отделен от стълбището със стъклена стена, имаше само едно голо дървено бюро, етажерка и три стола.
Професор Леклер седна зад бюрото си, а Виктория продължи да го разглежда. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки и изглеждаше крехко и чупливо като папирус. Носеше слухов апарат. Единствено очите му излъчваха младост. Бяха светлокестеняви, ярки и будни. Професорът й се извини за закъснението. Изнасял бил лекция по компаративна религия пред 500 студенти, занимание предвидено за два часа, но му отнело близо два часа и половина.
— Какво да се прави, с възрастта ставаме по-бъбриви — обясни той стеснително. — Дано не бъда такъв и с вас, защото времето ми е скъпо.
Виктория започна направо с въпросите, които си беше подготвила, като пропускаше тези, свързани с историята на града. Професор Леклер, който явно считаше Лурд за свой резерват, а посещението на папата — своя лична инициатива, й отговаряше ясно и ентусиазирано.
В продължение на един час Виктория слушаше и записваше. Професор Леклер започна с това, че Лурд е разположен в подножието на една долина, която завършва във френските Пиренеи. Той описа булевард Дьо ла Грот, по който минават поклонниците и посетителите и по който щеше да мине самият папа. Описа и пейките пред светилището и вътрешността на пещерата със статуята на жената в бяло и пастелно синьо (малко потъмняла от годините и от дима на свещите), поставена в една ниша, под която бълбукаше свещеният поток. Разказа й за двете базилики и за парка от тридесет акра около тях.