Разказа й за Подземната базилика — единствена по рода си в света. Размерите й са 81 на 201 метра, завършена през 1958 година и е покрита с тревиста еспланада. Тя побира 20 хиляди поклонници — повече от постоянните жители на Лурд. В нея се извършват церемонии и богослужения при лошо време през зимата или пък когато дойдат много хора. Папата ще благослови хилядния народ, който ще се събере тук точно в тази базилика. Но ще напомня, че папата ще бъде един от четирите милиона, посетили Лурд през тази година.
Виктория записа всичко това, но усети, че ръката й се поумори.
Професор Леклер изглежда забеляза това, защото внезапно прекъсна лекцията си и попита:
— Извинете, мадмоазел, следите ли времето?
Виктория погледна часовника си.
— 12,32, професоре.
Той стана, въздишайки:
— О, аз трябва да тръгвам. Закъснявам за една обещана среща. Надявам се, че бях достатъчно изчерпателен в обясненията си?
Виктория скочи на крака.
— Повече от изчерпателен. Аз просто не знам как да ви се отблагодаря.
Професор Леклер обаче изглеждаше не съвсем доволен.
— Лошото е, че нямам картата да ви я покажа. Една превъзходна карта, която хотел Дьо Вил, тук в Лурд, издадоха преди няколко години. За съжаление единствения мой екземпляр дадох на един друг американец вчера.
Виктория наостри уши.
— Друг американец?
— Да, но не се плашете, той не беше ваш конкурент. Каза ми, че е историк и готвел специален труд за така наречените чудотворни места в света.
Виктория продължи да се съмнява.
— Той… каза ли името си? Да не би да е бил Марк Брадшоу случайно?
— Не, нищо подобно. Беше… — опита се да си спомни той — Фергюсън, господин Джеймс Фергюсън, от един нюйоркски университет. Доста слаб млад човек с черна къдрава коса, забележителен нос и коса. По външност беше внушителен, но ерудицията му не можах да преценя, защото разговаряхме много малко. Вие може би го познавате и той би могъл да ви услужи с картата на Лурд, която аз му дадох.
— Бих искала, но за съжаление не го познавам — каза Виктория.
След пет минути обаче, когато се връщаше към колата си, името Джеймс Фергюсън натрапчиво се настани в съзнанието й като рефрен от любима стара песен. Не, тя не познаваше Джеймс Фергюсън, но й се струваше, че го е чувала или виждала някъде.
Къде обаче?
След обяда в Плас Атен Виктория се изкачи в стаята си, извади портативната си пишеща машина и прегледа бележките, които беше надраскала за Лурд. След като ги подреди, тя започна да пише.
След един час обзорната й статия беше готова, и то не лоша. Можеше да телефонира на Рекърд. Там сега е 9,30 и служителите трябваше вече да са по местата си. Чудеше се на Армстед ли да докладва репортажа или на Дайъц. Подаде разговор направо с главния. Нито Армстед, нито Дайъц бяха в кабинетите си и я свързаха с Мак Алистър. Той се оказа готов да приеме доклада й на магнетофона.
Едва окачила слушалката след разговора с Мак Алистър, телефонът иззвъня. Търсеше я Сид Лукас.
— Ядец! — каза той.
За момент Виктория остана в недоумение, защото мислите й бяха все още към Лурд и Мак Алистър.
— Какво искаш да кажеш?
— За Марк Брадшоу, абсолютно нищо — каза Лукас.
Жегна я разочарование.
— Проверих във всичките бюра и бюрца от тази страна на Атлантика и в Средния изток. Запитах всеки един от шефовете дали Марк Брадшоу е работил в бюрата им, дали знаят нещо за него и въобще дали биха могли да ми посочат негов адрес и телефон. Отговорите бяха стопроцентово отрицателни. Никой никога не го е приемал на работа. Почти всички имат желание да се възползват от услугите му. Всички се интересуват от него. За такъв изключителен репортер се предполага повече публичност и известност. Може би пък това е номерът — тайната в тези сензационни репортажи. Човекът да бъде в сянка, невидим, искам да кажа.
— Може и да си прав — съгласи се Виктория.
— Съжалявам, че не мога да ти помогна, Вики.
— Е, благодаря ти и за това, Сид. Имаш от мен една пура.
Окачи слушалката и се втренчи в телефона. Обезсърчена, но не и отчаяна, тя реши да не се предава лесно. Почувства дори някакво предизвикателство и насърчение. С нарастващо упорство реши да проследи докрай този неуловим автор.