Към три-четири часа следобед паркира колата в една тясна уличка недалеч от Сен Жермен дьо Пре. Най-напред се насочи към галерията Клод Бернар на улицата на изящните изкуства. След като го разгледа и се полюбува на безбройните маслени картини и скулптурите, които бяха далече от нейните възможности, тя потърси нещо за баща си, което би могла да си позволи. Порови се из накачените плакати и литографии и откри един дяволски забавен цветен плакат от Ботеро. Купи го и се разпореди да бъде изпратен в Джорджтаун.
Останалата част от следобеда тя прекара в разглеждане на витрините от двете страни на улица Бонапарт, като отдели време за чаша кафе в бирария Лип.
След това бързо се върна към колата си и оттам в хотела, за да си сложи вечерно облекло. Беше поканена на вечеря със Сид Лукас и съпругата му Одета в апартамента им на улица Техеран. Одета, която Виктория за първи път срещаше, беше естествена и пряма французойка на средна възраст, наследничка на голямо богатство. Апартаментът им беше богато мебелиран. Единственото, което чуждееше в него, беше Сид Лукас. На вечерята бяха поканени още две семейства. Съпругът от едната двойка беше френски издател, който ненавиждаше всичко американско, а съпругата му — набедена поетеса. Другият мъж беше един доста пълничък закачлив унгарец — филмов продуцент, който в продължение на 20 години беше направил безброй сделки, но не и филми. Той непрекъснато цитираше остроумието на Георг Лихтенберг: „Може би след време за тъй наречените средни векове ще говорят, като включват и нашия век“. Жена му, чехкиня по произход, не пропускаше случай да го аплодира. По време на вечерята разговорите бяха сдържани и неискрени. Яденето сервираше млад филипинец в сребърни подноси с безукорно бели ръкавици.
Ако не беше присъствието на Лукас, Виктория щеше да се чувства съвсем неудобно. Той се държеше свободно и с удоволствие използваше от време на време американски жаргон, с намерение може би да подразни френската изисканост на съпругата си.
След вечерята той се обърна към Виктория:
— Получихте ли нова задача?
— Брадшоу — прошепна му тя. — Издирваме Брадшоу.
Той я погледна учудено.
— Но между нас да си остане.
— Дадено — обеща той.
Мислите на Виктория бяха изцяло погълнати от проблемите, свързани с Брадшоу и тя почти не взе участие в разговорите след вечерята. Наближаваше часът, когато Хоуи Дитмън вероятно щеше да реши много от тези проблеми.
В 10,55 кинопродуцентът се извини, че го боли зъб и заедно със съпругата си напусна партито. Виктория използва случая и побърза да си тръгне с тях.
В стаята си в хотела тя облече пеньоара си и прикова поглед в будилника, който отмерваше скъпоценното време. Часът беше 11,45, но телефонът продължаваше да мълчи. Нервен спазъм сви стомаха й.
Девет минути преди полунощ телефонът иззвъня.
Търсеше я Хоуи Дитмън от Ню Йорк.
— Мис Уестън? Намерих Марк Брадшоу.
— Чудесно! Къде е той?
— В Годишния алманах на медиите, страница 54.
Неразбрала добре, тя промърмори:
— Аз не мога да…
Хоуи Дитмън не я остави да се доизкаже.
— Преди три години едно изтъкнато издателство на справочници, тук в Ню Йорк, Равена Букс, пусна нова разновидност на изданието „Кой кой е“ със списък на имената на всички живи работници в журналистиката, радиото и телевизията с цел пазарен ефект. Това беше първото издание на „Годишния алманах на медиите“ и същевременно последното. Освен малкото екземпляри, закупени от шепа фирми, справочникът нямаше пазарен ефект. В този алманах аз открих името на Марк Брадшоу.
— Какво пише за него? Къде мога да го намеря? — каза Виктория развълнувано.
— Не бързайте толкова, почакайте да свърша — опита се да овладее ентусиазма й Дитмън. — Както при всеки в този списък, и Брадшоу има свой адрес и местонахождение. Адресът е пощенската кутия на Таймс Скуеър Стейшън. Аз можех да телеграфирам или да пиша до тази пощенска кутия, но не исках да губя време, защото трябваше да разговарям с вас тази вечер. Опитах се да разбера чий пощенски номер носи тази кутия. Не беше лесно, но открих.
— Къде може да се намери Брадшоу?
— Открих, че номерът на кутията е този на Равена Букс.
— А, той работи за тях и за Рекърд, така ли?
— Мис Уестън, той не работи за никого — каза Дитмън. — Марк Брадшоу не съществува…
— Какво?
— Не ме ли чувате? Марк Брадшоу не съществува. Още щом разбрах на кого е пощенската кутия, ми стана ясно какво става. Говореше се по едно време, че високо реномираната енциклопедия на Апелтон включвала осемдесет и четири несъществуващи, фиктивни личности. Четох някъде също, че в един от нашите известни биографични справочници, не си спомням точно кой, също както и в „Кой кой е“, често вмъквали фалшиви имена с измислени биографии. Казвали, че вършели това, за да откриват опитите на долни типове да си служат с техния справочник, за да изнудват жертви по пощата. Аз се усъмних, че може би по същия начин името на Брадшоу е било вмъкнато в „Годишния алманах на медиите“. Незабавно отидох в Равена Букс. Сварих административния редактор точно когато си тръгваше. Той се поусука малко, не искаше да признае такова нещо, но като го попритиснах призна, че Марк Брадшоу било едно от десетте недействителни имена, измислени и вмъкнати в алманаха, за да послужат като примамка и обект за писма от невменяеми типове, които биха се решили да безпокоят редовно вписаните. Боя се, че истински жив Брадшоу няма. Съжалявам.