Виктория остана като гръмната. Трудно й беше да говори. Опита се да каже нещо, но не успя. Беше й ясно, че е безсмислено да разисква това с Дитмън.
— Аз също съжалявам — каза накрая тя. — Благодаря ви за хубавата работа. Сега чуйте къде ще уредим сметката.
Тя му даде адреса на апартамента си в Ню Йорк и окачи слушалката. Тази нощ нямаше да може да заспи, поне докато всичките тези въпроси щракаха в главата й. Това, което трябваше да направи, беше да потърси отговорите на тези въпроси при някой, който й съчувства и я разбира. Това би било най-доброто средство против безсънието. На тази загадка трябва да се тури край.
Тя отново седна до телефона. Току-що бе набрала бюрото на Рекърд в Нешънъл Прес Билдинг във Вашингтон. Ник беше там и телефонистката тъкмо ги свързваше.
— Ало? Ник Ремзи е на телефона.
Радостта, че чува гласа на Ремзи, успокои Виктория.
— Ник, Вики съм.
По гласа му можеше да се съди, че е искрено зарадван.
— Ей, много се радвам да те чуя. Къде си?
— В разгулния Париж.
— И защо не спиш?
— От мисли. Много се събра на главата ми. Трябва да поговоря с теб. Имам много да ти разказвам…
— Чакай, нека да кажа аз — прекъсна я той. — Обзорната ти статия за Лурд беше превъзходна, много ми хареса. Предполагам, че си чула какво стана там снощи?
— Не, какво? Не съм включвала нито радиото, нито телевизора.
— Почти трагедия. Папата слизал към подземната базилика Сен Пею в Лурд. Огромни тълпи се блъскали наоколо, устремени към него. Светлините изведнъж загаснали. Настанала паника. Благодарение на точните и навременни действия на силната охрана, папата се спасил. Щял да бъде стъпкан и премазан. Лампите най-после светнали и осветили най-малко 40 ранени миряни, някои от които тежко.
— Но папата не е пострадал, нали?
— Нали ти казах. Той е бил добре охраняван. И благодарение на това…
— Ник, бас хващам, че те… бог ги знае кои са… те са прекъснали осветлението и са искали да отвлекат папата, но не са успели.
— Е, пак се увличаш. Няма никакви данни за такова нещо. Ако е имало такива планове, бъди сигурна, че подзаглавието на Марк Брадшоу щеше да цъфне на първата страница, както обикновено. Щом няма подзаглавие, значи няма и събитие.
Виктория пое въздух и с досада го изпусна.
— Ник, това подзаглавие е измама.
— Не чух добре.
— Това подзаглавие от Брадшоу на всичките тези сензационни репортажи е лъжа. Аферата със свитъците и всичките други не са негови репортажи. Марк Брадшоу не съществува.
Линията откъм Вашингтон замлъкна. Най-после Ник проговори.
— Вики, ама ти какви ги приказваш?
— От няколко дни се занимавам с този Брадшоу. Потърсих помощта и на твоя приятел Хоуи Дитмън. Спомняш ли си, че ми каза да се обърна към него?
— Е, и?
— Аз му възложих едно разследване за Брадшоу и той го направи. Слушай сега какво ми съобщи той преди малко.
Тя разказа всичко, което Дитмън й беше казал. Включително и признанието на издателя на Годишния алманах на медиите. Каза, че Марк Брадшоу не съществува, че той е една измислица от тяхна страна, за примамка на просителите и изнудвачите.
— Затова ти се и обаждам. Опитвам се да го проумея и стигам до лудост. Ти какво ще кажеш, Ник?
Непосредствен отговор не последва. Най-после Ремзи проговори.
— Не знам, Вики. Струва ми се невероятно.
— Защо трябва Армстед да приписва авторството на тези статии на човек, който не съществува?
— Ами как да ти кажа, това не е съвсем неразбираемо — каза Ремзи бавно. — Употребата на измислено име не е нещо необикновено. Издателят може би се страхува от създаването на извънредно популярен кореспондент, за да не го загуби. С едно измислено име човек запазва това, което е създал само за себе си.