— И все пак… — каза Дайъц — това не ми харесва, шефе. Любопитството й нараства и започва да ме безпокои. Ти беше предвидлив дотук и се справи с всичко. Мисля, че трябва де се откажеш вече… преди да е станало късно.
— Хари, струва ми се, че излишно се безпокоиш. Не е ли глупаво да се откажа точно когато съм се изкачил на върха?
— Аз все пак те съветвам да го направиш — каза Дайъц съвсем сериозно.
Самодоволната усмивка на Армстед секна още преди да чуе сериозното предупреждение на помощника си.
— Добре, Хари. Ще помисля тази нощ. Ще видим какво ще ни донесе утрото.
Утрото им донесе списание Тайм.
Силно развълнуван, Едуард Армстед влезе в кабинета си с екземпляр в ръката. Завари Дайъц да го чака, седнал пред дъбовото бюро. На корицата на Тайм бе нарисуван портрета на Армстед и някаква мъглява фигура в дълбочина — вероятно фигурата на неуловимия Брадшоу. С едър получерен шрифт бе написано: ВСЕМОГЪЩИЯТ В ЖУРНАЛИСТИКАТА.
Сияещ, Армстед вдигна списанието към Дайъц.
— Видя ли го, Хари? — радостно избоботи той. — Не е лошо, а?
Дайъц вдигна списанието от скута си.
— Имам го, прочетох.
Продължавайки да се любува на корицата, Армстед отиде до бюрото си.
— Приличам си, нали?
— Портретът е доста сполучлив — увери го Дайъц. — Излъчва енергия, бодрост, далновидност.
Армстед седна във въртящия се стол. С нескрито удоволствие отново се загледа в корицата на списанието.
— Всемогъщият в журналистиката — прочете той. — Всемогъщ, как ти се струва?
— То си е така — каза Дайъц.
Армстед с удивление поклати глава.
— Дори баща ми не достигна такова нещо.
— Прочете ли написаното вътре — запита Дайъц.
— Разбира се. Реално и безпристрастно, стори ми се. Дори Ханна я хареса.
Дайъц за момент се почуди, но изглежда бързо съобрази.
— Жена ти я е чела?
— Искала е да ме опознае жената — дрезгаво се разсмя Армстед. — Та ти казвам, дори тя я хареса. А ти какво ще кажеш, Хари?
— Внушително, не ще и дума. Може би малко са го пооплескали там за Брадшоу, за това, че се отнасяме към него като към примадона и не даваме никаква информация, защото се страхуваме, че ще ни го вземат… Но като цяло статията е доста внушителна. Вече ни донесе куп телефонни обаждания. — Той взе от бюрото няколко листа. — Донесох някои от по-важните, които помислих, че ще искаш да видиш.
Армстед пое листчетата.
— Ще видиш обаждане от Хю Уестън, прессекретаря на президента, в което президентът Колуей те поздравява и те кани на вечеря в Белия дом вечерта преди заминаването му за Лондон.
Армстед намери телефонното обаждане.
— Твоето мнение какво е? — попита той Дайъц.
— Стори ми се, че Уестън иска отговор веднага. На вечерята ще има доста големци от медиите, но ти определено ще бъдеш звездата на вечерта. Аз не знам… ще отидеш ли?
Армстед възкликна изненадан.
— Не бих пропуснал това за нищо на света. — Той радостно сложи ръка на списанието. — Ти значи намираш портрета ми внушителен?
— Много. — Дайъц замълча. — Единствено ме безпокои това, че тя може да доведе до още повече ровения в твоите работи. Помисли ли по това, което ти казах вчера?
Усмивката изчезна от лицето на боса.
— Имаш предвид съвета, който ми даде? Да, помислих. — Той се облегна назад в стола и погледна Дайъц право в очите. — Прав си. Реших да се вслушам в съвета ти. Ще се откажа… Но след още един голям удар — най-големият.
— Шефе, вече се съмнявам в успеха.
— Ще успеем. Ние сме на върха. Човек като мене не излиза от играта с неуспех като този в Лурд.
— Но за този неуспех никой не знае.
— Аз знам, Хари. Аз няма да изляза с хленчене. Ще изляза с нещо, което ще бъде капак на всичко дотук. Искам последното ми дело да бъде един голям успех. — Лицето му се сбърчи в усмивка. — Знам какво правя, Хари. Имай доверие във Всемогъщия.
Дайъц отстъпи.
— Както кажеш, шефе.
Армстед започна делово:
— Пейгъноу трябва да се е върнал в Париж. Потърси ми го. Искам да уговоря с него още една среща с Купър… в Париж. Утре вечер в Ланкастър.
Дайъц свъси вежди.
— Шефе, предупреждавам те. Нашето любопитно момиченце Виктория Уестън е в Париж. Чака назначение. Не ми се ще да те вижда там.
— Няма такава възможност — каза Армстед пренебрежително. — Аз ще бъда в Ланкастър само една нощ и няма да излизам от хотела. Ако пък толкова те безпокои това момиче, мога да я пратя да чака в Лондон.
— Най-добре.
— Но всичко по реда си. Потърси ми Пейгъноу и на излизане кажи на Естер да ми запази място в ранния полет на конкорда утре сутрин. — Той смигна на Дайъц. — Последният, Хари. Обещавам ти.