Разсъмваше се. Виктория, свита в леглото, дълбоко спеше. Някакъв далечен звук я накара да се размърда. Звукът постепенно се приближаваше. Повдигна натежалите си клепачи и се заслуша. Телефонът до леглото звънеше настойчиво. Тя се опита да се ориентира, опипвайки за слушалката. Намери я. Изпусна я. Отново я вдигна и я приближи до ухото си.
— Ало!
— Вики, Ник съм. Знам, че си от ранобудните, но… Май те събудих?
— Не — излъга тя.
— Не, ама май да. — Той млъкна. — Господи, виж само колко е часът. Тук е почти полунощ, така че в Париж трябва да се съмва вече.
— Няма значение, Ник. Теб специално съм готова да чуя по всяко време. Какво има? Нещо ново?
— Не съвсем. Как да ти кажа… И да, и не. Последният ни разговор нещо не ме задоволи. Не завърши както трябва.
— Как завърши той? — като че ли все още не можеше да се ориентира.
— Ти се питаше как Армстед се добира до тези сензации, които приписва на несъществуващия Брадшоу. Аз ти казах, че трябва да помисля по това и че след около седмица ще бъда с президента в Лондон. Казах ти, че ще гледам да се откъсна един следобед и да долетя до Париж, за да поговорим. А ти каза…
Виктория бе вече съвсем будна.
— Аз казах, че ще продължа неотклонно, докато стигна до решението на този проблем. Независимо какво ще ми донесе това.
— Точно за това ти се и обаждам. Докъде стигна и какво прави…?
— Пазарувах, преяждах, чаках назначение и умувах.
— Но не си прекратила разследванията си, нали? — настойчиво запита Ремзи.
— Нищо повече не съм правила — отговори тя. — Спрях в задънена улица някъде по средата и не знам какво да правя.
— Може би ще мога да ти помогна — каза Ремзи. — Аз доста сериозно обмислих твоята версия.
— Е, и? — запита тя нетърпеливо.
— Според твоята версия Армстед има връзка вътре в някоя терористична група. Аз не съм убеден, че това е вярно, но пък не виждам друга възможност. Така че, хайде да тръгнем по твоята следа. Ако нашият шеф се е свързал с банда, мисля, че не може да бъде друга, освен сбирщината на Карлос. Тя е единствената, която е в състояние да извърши тези операции. Знам, че ти няма да се съгласиш.
— Ник, готова съм с всичко да се съглася. Добре, да речем, че е групата на Карлос. Но не забравяй, че Армстед ни каза, че е докладвал за тази група в Сюрте. Направил е опит да бъдат арестувани и ги е изпуснал.
— Редом с тази твоя теория има и друга — че Армстед е лъжец. Той не се е опитал да арестува Карлос, защото Карлос е неговият извор и източник на сензации.
— Слушам те, слушам.
— Тогава чуй и това. Ако групата на Карлос е обвързана с четвъртата власт — вестникарския бизнес, може би ще мога да ти помогна. Съвсем не е лесна работа, но може би ще успея да те извадя от безизходицата, за да продължиш.
— И как?
— Слушай, сега да ти кажа какво ми се случи преди един час. Бях тук в прессградата сам. Бях седнал да пийна…
— Естествено, как иначе.
— Обмислях един план. Да взема да опиша всичко, което се случи при отвличането и разпитите ми при Карлос. И започнах да пиша…
— Значи реши се най-после на това предизвикателство?
— Не, все още не смея. Нищо подобно. Аз… — в тона му прозвуча някакво неудобство — Хрумна ми да напиша един роман за човека Карлос. Не нещо банално, към което подвежда материалът, а един съвсем нов подход.
— Това е чудесно, Ник.
— Но забрави за това засега. Все едно, че не съм ти казвал. Поздравления ще приема само след като стане, и то добре. — Той забързано продължи. — Но да си дойда на думата. За да бъда сигурен в автентичността на такъв роман, реших да запиша и подредя всичките подробности по срещата ми с живия Карлос. И тъкмо бях започнал да пиша, когато се сетих.
— Какво?
— Ако си спомняш, след освобождаването ми от Карлос казах на Армстед, че съм чул един от тях да казва, че на следващата сутрин ще се местят другаде. Е, и бях забравил, просто не ми дойде на ум, докато не седнах да пиша, че имаше още нещо, което чух.
Виктория беше притиснала слушалката до ухото си и напрегнато слушаше.
— Слушам, продължавай — подтикна го тя.
— Терористът, който каза, че ще се местят на другата сутрин, каза по-точно „Местим се на номер 10. Засега ще останем там“. Хич не ги беше грижа, че аз слушам, защото бях заведен там с вързани очи и съвсем не знаех в коя част на Париж се намирам.
— Но ти знаеш. Ти знаеш къде ме бяха отмъкнали.
— Недалеч от Паради, в един апартамент на улица Мартел 12.
— Номер 10 имаше ли?
— Разбира се, следващия вход.
— Доста трудна и опасна задача, Вики, но си заслужава… Няма ли да бъде логично…