Армстед се залови за тази мисъл.
— Но вие мислите, че Карлос и неговата група биха могли?
— Уверен съм, че могат. Но няма да искат.
— Защо да не искат?
Купър заговори с явна откровеност.
— Да го кажем така. За нас това е бизнес. Ние сме хора на бизнеса. За нас повечето от операциите са средство за препитание. С Карлос и неговите откачени — случаят е друг. Те не са хора на бизнеса. Те са фанатици. Вашите пари няма да ги съблазнят. Те са политически твари, които служат на каузи. За тях това е нещо като религия. В случая, който вие предлагате, за тях няма никаква „кауза“. Така че не биха намерили причини, за да го извършат.
Армстед не сваляше вперения си поглед в Купър.
— Аз мога да им намеря причини за това.
Изненада и любопитство се изписаха по лицето на бандита.
— И каква е тази причина?
Армстед още по-силно се втренчи в него.
— Мога да помоля вас да отвлечете един човек, за освобождаването на който те ще бъдат готови на всичко. Мога да поискам да отвлечете този човек и условието за неговото освобождаване ще бъде моята свръх важна операция. Аз знам къде се намира сега човекът, който трябва да бъде отвлечен. Ще ви дам десетте милиона, ако го грабнете оттам.
Купър бе видимо заинтригуван.
— Да грабнем — кого?
Армстед преглътна.
— Карлос — каза той.
Останалите трима са облещиха към него.
Армстед отново преглътна.
— Ще отвлечете и задържите Карлос — повтори той. — Хората му ще направят всичко, което поискам, за да си го вземат. Какво ще кажете?
Глава дванадесета
Карираното пардесю, което Карлос беше си купил преди три години, когато беше пълен, сега му беше доста широко. Той го облече и излезе от номер 10 на улица Мартел. Огледа се набързо наляво и надясно. По улицата нямаше хора, освен една млада жена, която зяпаше по витрините на улица Паради.
Доволен, Карлос пое свежия следобеден въздух, прочистен от дъжда предната нощ, и се отправи към ситроена, който спокойно отброяваше празните обороти до бордюра. В лимузината беше инсталиран таксиметров апарат, и то много сполучливо — като камуфлаж за такси. Карлос дръпна задната врата и се настани в колата.
Шофьорът седеше неподвижен като статуя и чакаше нареждане. Беше облечен в балтон. Вълнен шал покриваше врата и долната част на лицето му. Традиционната му шапка беше нахлузена до ушите. Леко покашляше.
— Като че си понастинал — каза му Карлос.
Шофьорът кимна в знак на съгласие и отново се изкашля в кърпичката си.
— Да тръгваме, Жан — разпореди се Карлос. — Летище Дьо Гол. Без бързане и никакви рисковани действия. Имам доста време. Ще имам едно спиране по пътя и формалностите на летището, така че вземи си нещо за четене.
Шофьорът продължи да кима с глава и да дави кашлицата с кърпичката си в едната ръка. С другата — включи на скорост, изтегли колата от бордюра и пое напред.
На следващата алея, която водеше към номер 12, шофьорът стисна здраво волана с двете си ръце, зави наляво към тъмния вход и рязко натисна спирачките.
Карлос полетя напред, опита се да запази равновесие и ревна:
— А бе, кучи сине, какви ги вършиш?
При тези думи шофьорът се завъртя и смъкна шала си. Не беше Жан, а някакъв непознат. В протегната назад ръка държеше един „Магнум 357“. Опря дулото на пистолета в челото на Карлос.
— Нито дума — изкомандва той. — А мръднеш, а си загинал.
Багажникът на колата широко се отвори и оттам излезе човек, който бързо затвори капака. В това време към него се приближи още един, и двамата нахълтаха в колата от двете страни на изумения Карлос.
— Какво… — започна Карлос, след като махнаха дулото от челото му, но някакъв парцал запуши устата и носа му. Карлос се опита да се освободи, но силните мъже от двете му страни го притиснаха назад и един от тях поднесе към устата и ноздрите му напоен с етър парцал.
За секунди съпротивата на Карлос отслабна и, изпаднал в безсъзнание, той склони глава на гърдите на похитителите си. С опитните си ръце другият бързо го обискира и измъкна от джоба му пистолет „Скорпион YZ 61“.
Двамата събориха Карлос от седалката и го търкулнаха на пода.
— Карай — извика един от тях.
Шофьорът пое на заден към улица Мартел. Точно когато включи на първа, за да тръгне напред, един от седналите отзад извика:
— Чакай, идва Пейгъноу.
От другата страна на улицата, от засенчения вход на един магазин, към колата тичаше човек. Предната дясна врата широко се отвори и Пейгъноу скочи до шофьора, който натисна клаксона и пое напред.